Фалшиво спокойствие I

„Националният консенсус“ за ЕС и НАТО отдавна е клише, рутинно вплетено в езика и презумциите на нашия политически живот. В стандартния прочит на съвременната ни политическа история дебатите за мястото на страната приключват с отказа на бившата комунистическа партия да е приятел с типажи като Слободан Милошевич и да организира митинги срещу НАТО. Самите присъединявания към ЕС и НАТО в средата на миналото десетилетие бяха възприети от повечето хора като окончателна крайна точка на геополитическата несигурност.

Ако можехме да идентифицираме някакво недоволство от тях ставаше дума за периферни фигури и социални групи. „Логиката на времето“ щеше да се погрижи за недоубедените, някак си автоматично, някак си без особено усилие. Случващото се през последните години обаче разклаща тази картина и разкрива някои притеснителни нюанси.

Доминиращата интерпретация на публикуваното наскоро изследване на агенция „Алфа Рисърч“ относно случващото се в Украйна бе почти еднозначно положителна. Нейна опора са например мнението на повечето българи в нуждата от спазване на съюзническите задължения (51%), мнозинството 2 към 1 при референдум за избори между Европа и Русия и подкрепата за по-голяма енергийна независимост от Русия (41%). По-дълбокият поглед обаче разкрива една доста по-притеснителна картина. Най-напред и отвъд методологическите нюанси си заслужава да си припомним чисто исторически, че само преди десетилетие нивата на подкрепа за ЕС надминаха 80% и на практика отсъстваше сериозно конкурентно измерение с някаква алтернатива в източна посока. Сега съотношението е 2 към 1, макар едва ли българите внезапно да са открили някакви впечатляващи характеристики на руския начин на живот.

Нивата на подкрепа за членството на България в НАТО винаги са били по-ниски от тези за това в ЕС, но сегашната ситуация е все по-притеснителна. На практика почти половината български граждани не подкрепят участието ни в каквито и да било военни съюзи, а 38% са за членството в Алианса. Тази подкрепа обаче е все по-абстрактна и единствено декларативна. Почти 40% от българите на практика отхвърлят съдържателните елементи на това членство (забрана за  преминаване през страната на военни части по посока конфликтни зони, забрана за съществуването на съвместни бази и

ли учения, недопускане на логистични центрове и т.н.). Ако погледнем малко по-стеснено върху обществените разбирания за конфликта в Украйна, то може да се каже, че информационната война вече е дала своите първи резултати.

Половината ни сънародници виждат външна намеса в случващото се в Украйна, а едва една трета разделят вината между властите в Киев и сепаратистите в източните провинции. Сред споделящите мнението за външна интервенция цели 67% виждат в САЩ големия виновник за насилието, а около 10% обвиняват пряко самия Европейски съюз. 33% винят Русия. Нещо повече, сред възможните рискови последствия за страната като най-сериозна се приема „създаването на център на НАТО“ на територията на нашата страна. Изричният фокус върху отделни параметри на което и да било социологическо изследване рискува да измести фокуса от по-общата картина, но пък илюстрира някои процеси в развитие. Например прави впечатление, че най-високия дял убедени в ролята на САЩ за събитията в Украйна е сред пенсионерите, но и учащите. Списъкът с подобни любопитни и не особено приятни факти може да бъде продължен.

Притеснения идват и от общата картина на средата, в която се формират подобни нагласи. Отвъд чисто медийните аспекти в рамките на политическата система отсъства разбиране за нарастващата необходимост от по-стратегическа комуникация. Партии и правителс

тва не се интересуват от по-системните ползи от целенасочената комуникация по теми, произтичащи от членствата ни в ЕС и НАТО. Последен пример е защитното и почти извинително говорене на правителството по темата за военни учения в страната. ПР професията е с напълно снижен и краткосрочен хоризонт на мислене и целеполагане и оттам едва ли може да се очаква много. Все още по отношение на ЕС доминира разбирането, че ползите са самоочевидни и няма нужда от промяна в цялостния подход на тяхното представяне и осмисляне. Макар през последните години да се трупат данни от различни изследвания в обратната посока, все още няма желаещи да се занимават с разбутване на сегашната инерция, която освен всичко останало би означавала и дълбока промяна на сегашните удобни схеми на европейските „комуникационни пари“.

Подвеждащо е да си мислим, че видимото разклащане на убедеността в интеграционните ползи е явление на последните месеци или от началото на „хибридната“  инфо агресия от страна на Русия. Тя със сигурност изостря и усилва вече започнали процеси, но не е пряка причина за тях. Успокоителната интерпретация на всичко това е, че в гранични ситуации гласът на разума и директните, макар и недооценявани, ползи от членствата в ЕС и НАТО ще надделее над вълните от емоции и неумиращи митологеми. Алтернативата е да потърсим причините за намаляващата подкрепа за тях и да намерим някакви решения. Във всеки случай времето на гарантирана подкрепа за „националния геополитически консенсус“, с който се гордеехме изглежда отминала.

(Следва продължение)

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s