ЕС има нова формула. И скоростите не са най-важното

Приказките за разпада на ЕС са вече клише. Преди години носеха усещането за аналитичен скок в доскоро немислимото, но днес са банални и все повече лишени от аргументи. Мнозина с удоволствие изброяваха криза след криза, за да обосноват задаващия се край. Медийният цирк приемаше с особен хъс тези вестоносци на разпада, за някои той се превърна в ежедневно занимание. Подобни предсказания станаха неотменим елемент от концептуалното и политическо въоръжение на противниците на съюза и неговото бъдеще. Реални и мними анализатори обикалят българската и европейската публичност и с удоволствие редят необратими диагнози за политическа смърт. Парадоксалното е, че техните опоненти в известна степен приеха дебата на терена на тези прогнози и ракурс и не просто изпаднаха в защитна позиция, а дори престанаха да наблюдават внимателно какво се случва в самия съюз. Вторачени какво говорят и правят граждани и правителства в собствените си държави, те забравиха да гледат внимателно какво решават министрите в Брюксел и какво правят самите европейски институции. Ако го правеха по-внимателно, щяха да открият нова формула, по която се движи вече ЕС.

Казано по друг начин, фокусът бе върху политиката, а не върху политиките, които тя произвежда, шумно или тихо. Странното е, че в случая с Европа през повечето време точно противоположното състояние е характерно. Стандартният поглед към случващото се в средите на изследователите на ЕС е върху секторните политики и европейските институции, сякаш те имат необходимата напълно самостоятелна политическа и институционална динамика. В този смисъл, те често обясняват ЕС чрез ЕС, без да обръщат особено внимание на политиката вътре в самия съюз и отделните държави-членки. Когато тя подсети за себе си, те често го възприемат с тежка досада и неодобрение. Интересно е, че поредиците от кризи през последното почти десетилетие „демократизираха“ общността на наблюдаващите съюза и обърнаха коментарния поглед. Сега се гледат непрестанни кризи вътре в страните, които произвеждат сътресения вътре в самата организация. Но самият ЕС, на ниво политики, се привижда като застинал, изпаднал в ступор и парализа преди да полети надолу. Всъщност, картината е доста по-сложна.

Очевидно е, че легитимността на съюза е подкопана, доверието в него претърпя сериозен спад в множество държави, макар последните месеци тази тенденция да е пречупена. Промените в глобалната среда и нарастващите рискове и несигурност изискват предоговаряне на неговите основи и инструменти. Не през договорите, а през политическия процес между граждани и политици. Препотвърждаването на съюза и калибрирането му за 21-и век е императив, осъзнаван от все повече политици на „стария континент“. Тази задача се губи измежду множеството кризи и силния натиск на недоволните граждани. Но това не означава, че през последните години организацията не напипва нова формула за своето развитие, макар тя да се коментира малко. Тази формула не се обявява триумфално на политическите срещи и не е назована в техните официални заключения. Често действащи политици не могат да я видят и разберат. Дори изследователите на европейските процеси не я виждат особено отчетливо. Въпреки това, нейните контури са достатъчно видими.

През последните няколко години ЕС се движи едновременно в три посоки и започва да се преконфигурира според тяхната логика. В някои области отчетливо разширява своите правомощия, в други започва да ги свива, а в трети действа по-оптимизирано. С други думи, съюзът едновременно се разширява, свива и оптимизира. Разширяването на дейности и правомощия е видимо в еврозоната и в политики, свързани с миграция, бежанци, сигурност, обмен на информация. Замразяване и постепенно свиване може да бъде открито в областта на единния пазар, отслабващия общ натиск и легитимност за интервенция и регулации на процеси и дейности на европейско ниво, различните идеи за общи пространства като дигитално, изследователско и образователно. Осезаемо е и намаляването на общата законодателна активност на европейската комисия, която предлага по-малко законопроекти във все по-малко области. Оптимизацията в работата на съюза идва от опростяването на процедури, регулации и правни норми, както и в непрестанните реформи в харченето и контрола на финансовите средства и много по-кооперативното политическо поведение на отделните институции, участващи в европейския законодателен процес.

Тези три процеса могат да бъдат проектирани в бъдещето в зависимост от посоката на политическите дебати и индикациите за следващата дългосрочна финансова рамка, която подрежда амбициите в конкретни политики и бюджети. Например, продължаваща интеграция може да се очаква в областите на сигурността, бежанци, миграция и вътрешни работи, дигитална икономика, военно сътрудничество, еврозона. Прогнозите за свиване или запазване на статуквото засягат кохезионната политика и структурните фондове, селско стопанство, единен пазар, законодателна дейност. Сегашните процеси на оптимизация също ще продължат, защото влияят много силно върху обществените възприятия за ефективността на съюза. Въобще, през идните няколко години отчетливо ще се оформи една по-устойчива конфигурация на правомощия, институции и дейности. Тя обаче трудно може да бъде мислена просто като „Европа на различни скорости“. По-скоро се оформя една много сложна и шарена палитра, в която няма да надделее една конкретна визия за развитието на организацията. Независимо от политическата реторика.

Защо обаче многото скорости няма да се случат автоматично в полетата, където ЕС ще задълбочава интеграция? Основна причина са свитите зони на съгласие отвъд политическата заявка. Това е валидно за еврозоната, където няма много общи виждания за промяна на цялостната архитектура или пък за изграждането на фискален съюз. Компромис между различните икономически философии трудно ще бъде намерен, временни съгласия могат да са продукт на следващи критични моменти, но мащабна интеграционна операция на „ядрото“ ще бъде много трудна. Същото е валидно и при военното сътрудничество, което все повече се коментира като област на бъдещо селективно интегриране. Там има съгласие по дейности, които не изискват особени промени (например, повече изследвания, обмен на информация, известно унифициране на подходи и стратегии и т.н.), но по ключови въпроси все далеч от такова (например, съвместяване и оптимизация на военната техника, съвместни поръчки на оръжие и други).

Има и други фактори, които ще правят „многото скорости“ трудни за осъществяване. Рискът от маргинализация ще принуждава дори по-скептичните и предпазливи държави-членки да заявяват политическа подкрепа за възникващи нови идеи. Подобно поведение обаче няма автоматично да ускорява самата интеграция, защото ще вкарва обсъжданите въпроси в по-сложните общо европейски структури и процедури, отколкото в по-опростените на „задълбоченото сътрудничество“. По този начин, нещата могат да бъдат вкарани в дълги дискусии за критерии, оценки, институционални въпроси и т.н., които ще неутрализират евентуалната политическа динамика и в крайна сметка ще затрудняват институционализирането на проекти за „дълбоко сътрудничество“. Никоя група държави не може априори да изключи останалите от подобни проекти. Ако някой много се засили да задълбочава интеграцията, може да се окаже, че евентуалните опоненти ще жертват частично своята опозиция, за да не изостанат и на второ място ще се опитат да блокират прекомерна интеграция, където могат и механизмите им позволяват.

Следващ възможен ефект е пренасочването на политическата енергия към по-малко амбициозни идеи, които не изглеждат заплашително за тези, които се притесняват от маргинализация. Такива има няколко и в момента, нищо, че не им се обръща много внимание (в областта на патентите, европейско разследване за злоупотреби с еврофондове, бракоразводното право). В бъдеще тези инициативи ще се увеличават, защото имат относително ниска политическа цена, могат да се случват в рамките на сегашните договори и имат потенциал да генерират осезаеми европейски публични блага, от които се нуждаят елитите, за да укрепват легитимността на съюза. И накрая, в сегашната дискусия за сценарии и варианти има и непосредствен, тактически елемент и той е насочен към страните от „Вишеградската четворка“. Натискът към тях ще се засилва по повод идеите в общата мигрантска и бежанска политика и дори ще бъде обвързан от донорите с бъдещото финансиране на „новите страни-членки“.

През последните години ЕС се прекалибрира чрез сложна разнопосочна динамика, която не може да бъде разбрана през идеите за „интеграция на скорости“. Сегашните дискусии няма да променят това, независимо колко шумни са те. Притиснати от кризи и апели за реакция, европейските елити по-скоро моделират съюза „в крачка“ и в търсене на сравнително бързи резултати, а не според предварително фиксирана концепция/и. Ако теоретиците на разпада говореха по-малко и анализираха повече, досега щяха да са го забелязали.

Advertisements

Коментарите са изключени за ЕС има нова формула. И скоростите не са най-важното

Filed under Uncategorized

Коментари са забранени.