Кръстопътни илюзии

Някога българското бъдеще бе швейцарско. Или поне така се опитваха да ни убеждават различни групи хора в българската политика, които не желаеха страната ни да стартира процеса си на европейска интеграция. Според тази нагласа, разпадането на комунистическия блок ни предоставяше уникалната възможност да се позиционираме „мостово“, като геополитически и търговски кръстопът, което не просто импонира на миналото ни, но обещава бляскаво бъдеще отвъд изключващи военни и търговски формирования. Икономическите възможности предполагаха политически неутралитет. Тези приказки обаче се сринаха след управленския провал на Жан Виденов и компания през 1996 – 97 година и хиперинфлацията отрезви и последните поддръжници на идеята. През последните години идеята, с някои съществени изменения, се завръща. Този път обаче трябва да играем ролята на входна точка, на порта към Европа, а основният партньор за това усилие е Китай. И този път идеята ще се провали.

Разбира се, кръстопътните илюзии не бяха просто следствие на нереалистична идейна конструкция, а целенасочено усилие за блокиране на реалното завръщане на страната в западния свят. Те бяха контрапункт на тезата за естествената принадлежност на страната в ЕС и НАТО след разпада на СИВ и „Варшавския договор“ и краха на комунизма. Имаха за цел да отклонят вниманието от нужните промени, за да стане завръщането реалистична политическа перспектива. Разпадът на комунизма се представяше като разпад на политическите опозиции, като отмиране на необходимостта от икономически и военни съюзи. Географското място на страната се представяше като единствен и ключов аргумент за подобна позиция, кръстопътната позиция трябваше да бъде основния ресурс за развитие на страната. Често към тази идея се допълваше тезата за „необятния руски пазар“, който заедно с този на ЕС следваше да създаде България на „три вектора“, на равно разстояние от всички, търсена от всички, ухажвана от всички. И беглия спомен за тези времена може за секунди да разкрие пълната илюзорност на тези приказки. Чисто исторически, това се случи в ръцете на трагикомичното управление на БСП при Жан Виденов, което срина страната в средата на 90-те години.

Успешното кръстопътно позициониране е функция на собствени ресурси и избора на останалите играчи в международната политическа и икономическа система. Това е валидно за всички държави, които са успели да постигнат някакъв мостов статут. Например, на Швейцария помага разнородния състав на нацията, което създава възможни линии на комуникации с ключови страни в Европа. От решаващо значение е желанието на другите държави за неутрално пространство с възможности за преговори и суспендиране на конфликти в сърцето на „стария континент“. Няколко тежки военни поражения от Франция през 16-ти век допълнително засилват желанието на швейцарците да стоят настрана от конфликти със силните си съседи. Постепенно тази възможност започва да се култивира целенасочено от самата държава и става политическа и институционална цел, но решаваща е нуждата и изборът на останалите да й оставят този статут. В по-нови времена Сингапур успя да извоюва подобна позиция в резултат на много усилия. И тук комбинацията е от вътрешни аргументи и външна подкрепа. Сред първите са умно управление, отлична работна сила, свободно владеене на английски език, използване на английското право, отсъствие на корупция, успешно привличане на „кръстопътни“ индустрии като финанси, застраховане и други. Но от решаващо значение е подкрепата на САЩ.

Актуалните нашенски напъни за роля на „входна точка“ или „порта към Европа“ са най-вече насочени към Китай и неговата икономическа и инвестиционна експанзия по посока на „стария континент“. Последните няколко години дават много ясна представа за причините и начините на китайско навлизане и реално страната ни няма как да се пребори за подобна позиция. Цялостната рамка на китайските действия произтича от мащабната стратегия „един път, един пояс“, която представлява многоизмерна платформа за икономическа навлизане и политическо влияние. Всъщност, тя има няколко линии и страните с ключово разположение по тях получават основното внимание на китайците. Например, на юг от нас това се отнася за Гърция, която е ключова морска входна точка към Европа. По тази логика китайците взеха пристанището в Пирея и изграждат нови и по-добри ЖП линии на северозапад през Сърбия. Грузия също получава несъразмерно внимание, защото се намира по трасето на друга важна част от новия „път на коприната“, отново най-вече заради нейните пристанища. Чехия и Унгария също се радват на ухажване, поради нуждата от централно-европейска опора на инициативата. Прави впечатление, че китайската страна е особено активна в страни, които не са членки на ЕС и затова има множество причини, но всички по-скоро сочат към предпочитание към по-хлабаво и олекотено законодателство в различни области – държавна помощ, трудово право, достъп до обществени поръчки, по-ниски стандарти в области като околна среда и т.н.

България е периферна в цялата тази стратегия за китайско навлизане. Тя не се възприема като съществена по нито една линия на развитие и няма какво особено да предложи като компенсиращи възможности. Тези линии на навлизане са по-скоро на север и юг от нас, по земя и море, а доколкото има някакъв потенциал той дублира вече създадени или създаващи се коридори. Най-същественото е, че ние просто нямаме достатъчно ключови условия, за да играем подобна роля. Транспортните ни връзки са слаби, пристанищата с малък капацитет, подценени са интермодалните връзки, ЖП инфраструктурата е в трагично състояние, контролно-пропусквателните пунктове са лошо управлявани, корупцията прекалено голяма. Качеството на администрацията се влошава, дипломацията няма капацитет за дългосрочни и сложни инициативи, министрите се сменят постоянно и са все по-слаби и безидейни. Нещо повече, създаването на условия за входна точка изисква управленски капацитет, който отдавна не съществува в страната – визия, силно лидерство, добра координация между министерства, добри екипи в секторните структури, приемственост между правителства и т.н., списъкът е прекалено дълъг. Отделно от това, ниската репутация на страната пречи на всякакви по-амбициозни цели, дори да съумеем да се организираме на местен терен. Всички тези фактори обясняват защо подобни приказки са лишени от сериозни основания.

Всичко това не означава, че няма смисъл да се полагат максимални усилия за развитие на отношенията с Китай в рамките на отделните инициативи. Концесията на пловдивското летище е отлична възможност, която може да бъде надграждана. Но, както и през 90-те години, мегаломанските приказки за нов кръстопът или входна порта са част от реторическия анти-европейски арсенал, който се опитва да предложи измислени алтернативи. Вместо да си чертаем фалшиво бъдеще си струва да се опитаме да укрепим институции и законност, да подготвим адекватни на бъдещето граждани, да оправим администрацията, да направим добра и интегрирана инфраструктура и да ограничим корупцията. Ако още можем. Подобен успех няма да остане незабелязан.

Реклами

Коментарите са изключени за Кръстопътни илюзии

Filed under Uncategorized

Коментарите са изключени.