Най-великата нация

 

На 8 май тази година, 69-годишният китаец, Шиа Боу, успя да покори Еверест. Това обикновено не би било никаква съществена новина, ако двата крака на Шиа не бяха ампутирани през далечната 1975 година, когато той ги губи по време на друга експедиция след като дава своя спален чувал на колега от Тибет, останал без екипировка по време на слизане. Заспива през нощта и крайници му измръзват. Това обаче не спира китаецът и той прави поредица от нови опити с помощта на протези на двата крака, докато не успява преди няколко седмици. Оттогава насам граждани, власти и медии не спират да изразяват своето основателно възхищение и почит към упоритостта и мъжеството на Шиа. Очаквано, мнозина, особено в уеб пространството, приписаха тези качества на цялата нация.

По същото време и България бе заета със съдбата на един свой славен алпинист, Боян Петров. Той се бе превърнал в жива легенда много преди да загине под върховете на любимите му планини, а неговите амбиция, издръжливост и воля бяха станали достояние на всички ни. Вдъхновяваше много хора и предизвикваше възхищение у мнозина. Разбира се, имаше и своите критици, както стана натрапчиво видно от някои реакции след неговото изчезване. По подобие на Китай, и в България много хора бързо приписаха национален оттенък на индивидуалното постижение. Петров бързо се превърна в обобщен образ на цялата нация и върху него бяха проектирани най-различни общностни качества. Българското национално знаме бързо беше развяно над завещаното от алпиниста, а подвизите му осмислени като еманация на национални качества.

Нациите трудно удържат желанието си за собствено величие. Всяка намира с лекота поводи за гордост, с които оформя своя образ на уникалност и заявява своите очаквания и претенции към останалите. Едни виждат неповторимост в мащабни империи, които са създали и поддържали дълги години. Други се гордеят с по-мимолетни империи, които не са оставили особени исторически и културни следи, но са маркирали завинаги колективната памет на техните автори. Трети са запленени от факта на своето оцеляване, от собствената смелост, устойчивост и инат, които са ги запазили като общност. Четвърти търсят признание в различни културни приноси, в различни цивилизационни успехи. Пети просто са намерили начин да ги има, макар колективната им история да носи стойност единствено за самите тях. Всяка от тези нации заслужава уважение, но подобно признание не отменя твърде честата несъвместимост на техните отделни величия.

Наскоро бе публикувано любопитно изследване, което чудесно илюстрира вечното изкушение на собствената национална значимост. На 6000 студенти в 35 държави задават следния въпрос: „Какъв е приносът на Вашата нация за световната история?“ (0% – нулев принос, 100% – всичко се дължи на моята нация). Кумулативният процент на дадените отговори е точно 1,156% (данните са публикувани в Journal of Applied Research in Memory and Cognition през юни тази година). Най-скромни в себе оценката се оказват швейцарците с 11%. Малко неочаквано и противно на много обвинения по техен адрес, американците дават оценка от 30%. Това ниво прави особено впечатление на фона на малайзийците, които оценяват своя принос на 39%. Британците фиксират собствените приноси на 55%, докато руснаците слагат летвата на цели 61%! Изследователите на този „национален нарцисизъм“ са доста щедри в своите заключения. Основната им теза е, че просто студентите са запознати предимно с историята на собствената им страна и това автоматично я прави значима в техните очи. От което би трябвало да следва, че начините на преподаване на историята са коренно различни в отделните държави, за да бъдат произведени подобни отлики в нивата на самооценка на националния принос. По-скоро обаче става въпрос за неотменима склонност на нациите да преувеличават своята значимост и уникалност.

Фаталният сблъсък между тези претенции населява обилно историята и през последните десетилетия бе използван като основание за постепенното делегитимиране на националните общности. Съществена част от мотивацията за следвоенния европейски интеграционен проект бе пречупена през това наследство, макар мнозина да подценяват устойчивостта на други успоредни вярвания – християн-демократическото и национално историческото, доколкото последното проникваше дори в мисленето на тези, които настояваха за постепенна федерализация. Всъщност, тезата за пост-националния характер на ЕС има същинска историческа институционална плътност едва към края на 80-те години на миналия век с интеграционния скок от Маастрихт. Глобализационният дневен ред на хипер-либерализма много по-настървено настояваше за денационализация и разви далеч по-плътни идеи за нуждата и ползата от „преодоляване“ на националните държави. Макар че и тук неговата доминация не бе толкова еднозначна, колкото изглежда към днешния момент. Така или иначе, вълната от ускорена глобализация през последните десетилетия „откачи“ важни части от националните елити и ги интегрира в глобална прослойка, която има все по-амбивалентно отношение към разбирането и съществуването на националната общност. Противно на идеята за историческата еднопосочност на нейното отмиране обаче, глобалната криза отпреди 10-ина години по-скоро форсира много хора да препотвърдят своя национален ангажимент и принадлежност. Без задължително да му придават тежката екслузивност на отминали епохи.

По тази пътека и стигнахме до ключовата дилема, пред която стоят западните общества и която раздира техните политически системи и общества. Между двете страни наглед няма пространство, единствено наточени реторики и нарастваща нетърпимост, която произвежда картина и очаквания за непреодолимо различие и невъзможно общо бъдеще. За да създадем такова и либерали и консерватори, наричани така за улеснение, ще трябва да приемат проблематичността на логическия завършек на собствените си позиции. Либералите ще трябва да признаят, че имат кодирана в своето мислене неудържима динамика към деконструкция на всяка колективност. Нещо повече, към етическата й проблематичност, доколкото тя винаги може да бъде представена като рано или късно насилствена, спрямо някой нов или по-стар индивидуален субект. Чисто социологически, ще трябва да приемат, че има крайни общности, които индивидите приемат и ценят, дори когато разхлабват спойващите връзки. Че има достатъчно хора, които не желаят да преодолеят „фалшивото съзнание“ на националното. Консерваторите пък ще трябва да признаят, че в крайния си вариант нацията става войнствено изключваща, отменя всяка отлика и различие и намира комфорт в безперспективната автархия. По този начин репресивният й потенциал става двоен, към недостатъчно подобния на единната мерна единица и типология и към другите нации, които нахално институционализират собствената си идентичност и интереси. Ще трябва да приемат, че колективното не може да опише и осмисли изцяло индивидуалното, а и не трябва. Това двойно усилие може да бъде наложено от обстоятелства, или от неизбежност. Както се случват нещата в момента, надали ще стане по желание. От другата му страна обаче може да се появи общо, признато пространство, в което Западът да е в състояние да намери отново своя баланс, идентичност и гаранция за бъдеще.

Реклами

Коментарите са изключени за Най-великата нация

Filed under Uncategorized

Коментарите са изключени.