Китермания

Наскоро избухна дипломатически скандал между Холандия и Франция. В края на разговор между Марк Руте и Емануел Макрон, премиерът тактично информира френската страна, че холандците са придобили 14% от акциите на Air France – KLM, точно колкото притежава и Париж. Целият френски естаблишмент бе бесен, силната държавна интервенция отдавна се приема като тяхно изконно право, с което останалите европейски държави се съобразяват. Сега французите се оказват в малко очакваната ситуация да изостават в новата надпревара за укрепване на държавната намеса в икономиката, затягането на режимите на свободна търговия и атака срещу силното европейско законодателство за защита на конкуренцията. Казано накратко, в това отношение всички са вече французи. Примерите се увеличават непрестанно. Наскоро Франция и Германия притиснаха европейската комисия, макар и неуспешно, в желанието си да бъде одобрено сливането на ‘Alstom’ и ‘Siemens’. Отсега е ясно, че следващата ЕК наесен ще трябва да се справя с нарастващ натиск за етатистки реформи на европейските икономически и търговски политики. Новата индустриална политика на Германия прави остър завой обратно към създаването на „национални шампиони“, обрат, който хвърли в ужас немските „ордолиберали“. Сега германците искат да блокират придобивания от страна на Китай в цели сектори – финанси, телекомуникации, енергетика, авиоиндустрия и други. Постепенно дори либералните холандци започнаха да говорят за „стратегически индустрии“ и допуснаха различни типове държавни интервенции в националната и европейската икономика. Етатизмът се завръща.

Както често се случва, различни, но еднопосочни процеси форсират политическата промяна. Най-значимите от тях са два. По-коментираният е този свързан с Китай. Казано обобщено, меденият месец между Китай и Запада приключва и отношенията между тях навлизат в нов етап. Интегрирането на Пекин в глобалната система бе западна цел още от началото на 21-и век с включването на страната в Световната търговска организация. Някои желаеха нови територии за глобалния капитализъм, докато други виждаха в това инструмент за постепенна политическа промяна в либерална посока. Първата цел е вече постигната, а втората вече не е приоритет за почти никой и няма особени перспективи. Китай е вече не просто част от глобалната икономика, а ключов елемент от нея по отношение на растеж, инвестиции и икономическа взаимозависимост в самата Азия и отвъд. Промяната обаче идва от различни ъгли. Самият Запад винаги е мислел Китай като обект на неговата политика, а не като все по-независим играч, който не просто се интегрира, но и ревизира поне частично. „Средното царство“ от доста време не е просто policy-taker и се опитва да променя средата, с нова външна политика, с нови международни институции, с нова инвестиционна политика. Западните икономики са все по-зависими от бъдещия икономически растеж в Китай и Азия и това допълнително променя цялостната ситуация. Дълго време много от западните страни просто се опитваха да игнорират промяната в китайското поведение, но това ставаше все по-трудно. Последните години маркираха окончателната промяна в това отношение. Инвестиционната експанзия на страната в Европа, продължаващата асиметрия в условията за бизнес, както и ускорените инвестиции в индустриите на бъдещето от китайска страна предизвикаха множество политически реакции на „стария континент“ и в САЩ. Китай е вече системен и стратегически конкурент и укрепването на западната национална държава е ключов инструмент в това актуално и бъдещо състезание.

Вторият значим източник на натиск за завръщане на държавата в икономиката безспорно е свързан с нарастващото социално недоволство в самите западни общества през последните години. Това е видимо от доста години, макар повечето анализатори да избираха да се фокусират просто върху конкретните проблеми и теми, през които се изявяваше загубеното усещане за работеща национална държава. Посоките на това възприятие са няколко. Една от тях е икономическа, чрез доминиращата идея за автоматично работещия пазар, който едновременно разрушава стари и създава нови индустрии и така намества загубилите мястото си хора. „Малката държава“ дава едно рамо, за известно време, донякъде осигурява ресурс за преквалификация и наместване, но дотам. Втора посока е имиграцията, която нараства значително през последните две десетилетия, макар мнозина политици и коментатори едва сега да го забелязаха. Тук доминират либерални политики на свободно движение на хора и изключително разширени дефиниции за политическо преследване, които не просто улесняват имиграцията, но и създават усещане за безконтролност, автоматизъм и отсъствие на капацитет на националната държава, която стои безпомощно и просто наблюдава случващото се. Трета посока е в областта на сигурността и увеличаването на различни типове заплахи, но най-вече тероризма. Историята на успешните терористични атентати често прилича на поредица от несработили политики и институции, чийто краен резултат е нарасналата заплаха. И тук, често предлаганите решения звучат като закъснели реакции на обезсилени държави и структури. Ако към всичко това добавим общото усещане за нараснала несигурност и ускорена икономическа, културна и социална промяна става напълно ясен контекста на настоятелните очаквания за „завръщане на държавата“. Не е изненада, че повечето западни политици вече трескаво търсят начини да направят именно това.

Отсега могат да бъдат видени темите и областите, в които този процес през идните години ще бъде ускорен. В областта на икономиката, завръщането на държавата ще бъде водещ мотив и ще доведе до подкрепа за „национални шампиони“, нарастващо данъчно облагане и повече преразпределение, ограничаване на пазарния достъп на системни конкуренти, най-вече Китай, но потенциално и САЩ, нарастваща държавна финансова подкрепа за различни индустрии на бъдещето като дигитални и информационни технологии, държавна защита на критичната инфраструктура и постепенно ограничаване на чуждестранен достъп до нея, дълбока реформа на социалната държава и постепенно отдалечаване от досегашната философия на ограничена и краткосрочна подкрепа и други. Усилване на държавата ще има и по въпросите на сигурността, в широката им палитра от имиграция, тероризъм, организирана престъпност и други. Ще важи за въпроси, свързани с бежанците и моделите на интеграция на имигранти. Осезаемо е новото желание за засилена роля на държавата в културната политика, въпросите на националната идентичност, представянето на националната история, завръщането на политики за национална кохезия, например чрез ограничено завръщане на военна служба или създаване на гражданска социална повинност и други. Държавната роля ще е видима и в различни въпроси на бъдещето, например изкуствения интелект, дигиталната икономика, регулациите на социални платформи и други. Въобще, свидетели сме на едно преобръщане. Политическите решения на различни казуси вече няма да имат автоматизма на транс-националните организации, първото ниво на търсене на решения ще бъде все повече на ниво национална държава.

Тази тенденция на завръщане на държавата има пряко отношение към случващото се в по-широк глобален мащаб. През последните години все повече политици говорят за обратен завой към системна конкуренция, за римейк на вечната реалност на полицентрично противостоене. САЩ и все повече страни в Европа възприемат Китай именно като следващия голям съперник, който възприема отношенията като игра с нулев резултат. Някои на „стария континент“ мислят за последните събития като система с поне трима големи играчи – САЩ, Европа и Китай. Независимо от това обаче, описаните тенденции маркират един неочакван синтез, процес на поне частично структурно сближаване между тях. Силната национална държава е тази пресечна точка. Очевидно е, че западните държави вървят натам, независимо от новите интеграционни проекти в рамките на ЕС. Този синтез обаче не е някаква идейна победа за Изтока, в случая Китай. Напротив, там държавата остава силна, но дългосрочно отслабва, често по невидими за западното око начини. Например, ролята на частния сектор за икономическия растеж непрекъснато нараства, постепенно се разхлабва държавната хватка върху финансовата система, макар и бавно продължава прехода към департизирана съдебна система, продължава вкореняването на културата на индивидуалните права в самото общество. Сблъсъкът на големите блокове очевидно ще ни заведе на неочаквани места.

Реклами

Коментарите са изключени за Китермания

Filed under Uncategorized

Коментарите са изключени.