Носталгии

Политическото ни ежедневие е вече напълно обгърнато в носталгии. Цялата реторика е лишена от разговор за бъдещето, тънем в едномерно ежедневие, което няма никаква перспектива, никаква идея за бъдещето. Скачаме от скандал на скандал, от обида на обида, от криза на криза. Кафяво-жълтата публичност отдавна замаза всякакви наченки на смислени дебати и политически теми и просто излива порция след порция на отблъскващ битовизъм, насилие, пародии на конфликти и откровени измислици. Да се говори сериозно за управлението и бъдещето е вече почти неприлично, политически безполезно, занимание без аудитория, с нулева електорална възвръщаемост. Политическото е разпарчетосано на стотици безсмислени ежедневни истерии, паническо овладяване на някоя продънена публична система и един прелитащ премиер. В тази ситуация, носталгията се превърна в политическата валута на страната. Премиерът няма идея как да сглоби множеството ежедневни парчета на това, което прави и те оставят да висят в пълна безтегловност. Тя осигурява победи на избори, но не осигурява структура, смисъл и посока на движение. Дълги години след началото на прехода мнозина мислеха, че носталгията по комунизма е единствената, която има достатъчно плътност и устойчивост. Оказа се, че това съвсем не е така.

Разбира се, комунистическата носталгия има най-дълга история след 1989-та година. Тя не бе само и единствено следствие от множеството трудности на прехода, но и съвсем целенасочена стратегия, граничеща с психологическа война. Например, новото време бе представяно в катастрофични категории още в първите месеци след падането на „Берлинската стена“. Първите демократични избори през лятото на 1990-та бяха предхождани от истерична предизборна кампания, в която хората бяха плашени с анти-комунистически преследвания, отнемане на пенсии, затриване на цялата икономика и какво ли още не. Истеричната картина на демократичната промяна дълги години бе не просто фон на политическата реторика на бившата комунистическа партия, но и съзнателно култивиране на цялостното възприятие и усещане за случващото се. Има тежка ирония, че най-големите провали на прехода бяха всъщност създадени точно от партията, която ги експлоатираше идеологически. Мутризацията на страната и двата фалита след 1989-та година бяха приписани на прехода и послужиха за създаването на основния мисловен и емоционален контрапункт на носталгията, свързан със несигурността и разрухата. БСП продължава да разчита основно на тази емоционална координатна система, макар периодично да актуализира нейните илюстрации. Например, приказките за реиндустриализация имат ясна препратка към „индустриалната мощ“ на социализма. Комичното тук е, че в момента България е сред най-индустриализираните страни в ЕС, при това доста над средното ниво на „стария континент“. Все по-силната анти-европейска реторика на партията също има ясни референти назад в миналото, особено при комбинацията й с про-руските позиции. БСП е трайно неспособна да излезе от клещите на носталгията, и мисловно и политически. Тя й осигурява политическото оцеляване, но няма как да й осигури политическо бъдеще.

Далеч по-шарена и интересна е носталгията на патриотарската вълна от последните няколко години. В културен план, тя стъпва върху видимото национално изтощение от модернизационния напън на последните десетилетия, формализирани в усилията за интеграция в ЕС и НАТО. Всъщност, този натиск за промяна на страната бе много по-дифузен и преминаваше през най-различни нива – бизнес, култура, образование и т.н. Трябваше да догонваме, да наваксваме изоставане, да се променяме, за да успяваме в новия свят. Собственото подценяване бе сякаш неотменим елемент в този процес и много хора очевидно решиха да се отдалечат от него. Постепенното отхвърляне на това усилие инициира историческо и културно преоткриване, което обаче се случи в чалгизирана среда, неспособна на повече от хаотична игра и преекспониране на образи, битки, бит. Татуирането на национални герои бе ясен знак за турбо скок във вулгарното обръщане към миналото ни. Без контекст, без нюанс, без конкретни политически и икономически измерения, без разговор. Просто разхвърлян кич от итонгови крепости, актуализирани носии и исторически татуировки. „Бежанските орди“ от юго-изток свършиха останалото, придадоха известна метафизика на цялото упражнение. Задачата стана по-сложна и отговорна, на нашите плещи легна цивилизационното спасение на Запада и неутрализирането на „новите варвари“. „Свинските опашки“ на Динко от Ямбол опредметиха това начинание. Крайният продукт е специфичен носталгичен колаж, който пътува през вековете, маркира опростени и очевидни исторически знаци и личности и впечатлява с материална и идейна едномерност. Това патриотарство може да бъде живяно като компютърна игра, чийто компоненти се местят и оцветяват. Може да бъде играно и като машина на времето, която просто няма какво да каже за бъдещето.

„Новият консерватизъм“ е сред най-шумните политически въведения на последните няколко години. Влетя в местната публичност като очевидна идейна и организационна патерица на сегашната управляваща партия. Представи се чрез задачата да помирява и съвместява „старата десница“ с ерзац дясното на ГЕРБ, опита се да играе тази роля за няколко месеца и очаквано просто превърна целта си в удобен инструмент за медийно позициониране. Захвана се да генерира някакъв концептуален пълнеж за идейно уплътняване на заучената реторика на управлението. Първоначално, той бе по-скоро ситуативен – каквото е налично, каквото не е било използвано или говорено през последните десетилетия. Имаше някакво смътно желание да се посегне към патриотизма, най-вече защото „старата десница“ така и не намери път към него и това й създаде множество електорални затруднения. После сякаш събитията подсказаха посоката – имигрантска криза, културни и интеграционни проблеми, религиозни измерения на съвременните конфликти, възраждане на национализма и т.н. Основното актуално занимание на този кръжок е да се опитва да деконструира различни парчета „политическа коректност“ и да преразказва отделни елементи от историческата консервативна идейна палитра. Любопитното е, че това усилие произвежда странна носталгия по пред-либералната социална и политическа реалност отпреди няколко века. Изправени обаче пред радикалните последствия на подобна позиция, „новите консерватори“ просто отказват да направят трудните логични мисловни стъпки. Така отказват да произведат реално политическо ежедневие и просто генерират елементи от една хаотична, частична и объркана носталгична картина, чиито парчета обаче те самите дори не са в състояние да сглобят в нещо цялостно.

През последните няколко години се появиха наченки и на една друга, доста по-неочаквана носталгия. Тя е свързана с пика на гражданските протести около 2013-2014 година, които трябваше да утвърдят тяхното влияние и ефективност, но нещата сякаш тръгнаха в друга посока. Няма съмнение, че през последното десетилетие гражданската култура в страната узря, направи големи крачки по отношение на ангажираност, организация и устойчивост. Дълги години тя беше осмивана и открито пренебрегвана. Вълните от еко протести и гражданската експлозия срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС бяха кулминация, а месеците до падането на поредното БСП-ДПС правителство през лятото на 2014 година бяха нещо като протестна обучителна програма в реално време. Протестното въображение и мислене обаче тръгнаха в грешна посока. Очакванията за бъдещето бяха, че протестите ще имат естествената склонност да бъдат с нарастващ мащаб, да се комбинират в големи коалиции, да имат висока степен на публичност и необратимо влияние върху политическия процес. Това обаче не се случва. Напротив, те са все по-фрагментирани и относително лесни за неутрализиране чрез различни ситуативни отстъпки от страна на властта. Осезаема е протестна умора и разочарование от трудността на възпроизводство на големите знакови протести от последните години. Протестната култура частично преля в множество дребни партии, но от това не е нито по-ефективна, нито по-значима в ежедневен план. Тя има своя живот в социалните медии, но ограниченията на това нейно битие са все по-очевидни и предвидими за властта. Всичко това генерира нарастваща неувереност и дори отчаяние от възможностите пред гражданската култура в страната. Избухването на недоволството на 14 юни 2013 година вече се чества из профилите в социалните платформи, с нарастваща носталгия и историческа рамка на паметните седмици и месеци. Сякаш няма да се повтори, сякаш вече отсъстват необходимите елементи за неговото повторение, сякаш примерите за него ще могат да бъдат откривани единствено в миналото.

По този начин, България се оказва в политическа реалност, която се занимава единствено с различни разкази за миналото. Мечтите ни са обвити в носталгиите, натам гледаме в този век на бъдещето. Обратно на нас, все повече общества мислят за него, как ще изглежда, какво в него ги заплашва, какво им дава възможности, колко готови са за него, как да се подготвят по-добре, какво да запазят и развият от отминалото. Този разговор никъде не върви лесно, повечето хора предпочитат удобството и предвидимостта на собственото минало. Бъдещото носи трудни дилеми, тежки и често непопулярни избори и решения. Истеричният денонощен цикъл на политиката пречи на подобни занимания, но на все повече места просто обстоятелствата принуждават политици и елити да се размърдат и замислят за бъдещите десетилетия. Тук повечето от нас са се вторачили в несъвместимите версии на невъзвратимото. И ако българската политика продължава да ви интересува, просто ще трябва да си изберете предпочитано минало. Друго засега тя не предлага.

Реклами

Коментарите са изключени за Носталгии

Filed under Uncategorized

Коментарите са изключени.