Русия губи своите периферии. И ще атакува отново

Във всяка криза, свързана с Русия можем да разчитаме на поне две неотменими реакции. Първата е прослава на политическата виртуозност на руския президент, която се отприщва при всяка негова офанзива. Признаването й пък бива превръщано в основен критерий за аналитичност. Втората е неизбежната свръхинтерпретация на руското поведение, обвиването му в пластове от история, народопсихология, култура, стратегия.

Сегашната криза не е изключение, независимо от настъпващата досада от поредното им рециклиране. Ритуалът на тяхното повтаряне все така запълва ефир и текст.

Митологемите около Путин обаче имат и по-непосредствена функция отвъд споделянето им като знак за принадлежност. Тя се състои в плътното забулване на другите възможни анализи на неговото поведение и на по-дългосрочния контекст и динамики на ръководената от него държава.

Всъщност, ако направим крачка назад, виждаме достатъчно отчетлива картина. И тя е, че Русия непрекъснато губи аргументи и позиции, губи „сърцата и умовете“ на все повече хора, губи влияние в перифериите си.

Загубеното влияние в перифериите

Процесът е най-напреднал на запад и югозапад. Анексията на Крим и навлизането в източна Украйна консолидира огромното мнозинство украинци, вдигна залозите на демократизацията ѝ и ускори нейното геополитическо, културно и икономическо обръщане на Запад.

Почти 60% от украинците желаят страната им да стане член на ЕС, докато едва 21% предпочитат евразийския съюз, при това предимно жители на източните и окупираните райони. 54% са в полза и на присъединяване към НАТО.

Икономиката на страната постепенно се преструктурира и отдалечава от руската. Например, износът за Русия спада драстично като относителен дял, от 24% през 2013 година на 6.5% през 2019-та с идентична динамика при вноса. ЕС е вече основният търговски партньор на страната. Само за период от пет години Китай стана по-важен икономически партньор от Русия.

Събитията в Молдова през последните години също са в неблагоприятна за Москва посока. След много опити проевропейските партии успяха да спечелят последователно президентски и парламентарни избори и осъществяват геополитически завой. Посоката на движение на обществените нагласи също е достатъчно еднозначна.

Според проучване от 2018 година 46% от молдовците са в подкрепа на членството на страната в ЕС, докато 36% предпочитат Евразийския икономически съюз. Само три години по-късно цели 72% желаят еврочленството, докато втората група остава на 37%. Проучването включва де факто окупираното от руснаците Приднестровие, където е и най-голямата концентрация на поддръжници на евразийското членство. В края на миналата година пък Москва директно заплаши Кишинев със спиране на газоподаването в опит да притисне реформисткото правителство, да му създаде икономически затруднения и да го принуди да подпише нов дългосрочен договор за доставка. След седмици на заплахи, през ноември договорът стана факт, а цената на синьото гориво скочи почти двойно.

Сътресенията в Беларус са може би най-неочакваният удар за Путин. Бунтът срещу авторитарния режим на Лукашенко бе потушен със свирепо насилие, невиждано от десетилетия на европейския континент. С това обаче натискът за демократизация няма да бъде овладян, а по-големият проблем за двамата автократи произтича от делегитимирането на техния модел и нарастващата им изолация и безпътица. Самите беларуси забелязват това достатъчно ясно, при това още преди вълната от недоволство.

Само между януари 2018 година и декември 2019-та, делът на тези, които мислят, че животът им в съюз с Русия ще е по-добър, пада от 64% на 40%. Обратно, предпочитанието към ЕС скача от 20% на 32%, а броят на несигурните нараства от 12% на 25%. Грузия също продължава да се отдалечава от Москва. Подкрепата за членство в ЕС и НАТО е съответно 77% и 74%, а навлизането на американски и китайски инвестиции допълнително отдалечава страната от пост-съветското стопанство.

Азиатските периферии на Русия също са под дългосрочен натиск, но той не е толкова видим и интересен за медийната публика. Китай от поне десетилетие настъпва по цялото протежение на тези региони, но го прави сравнително предпазливо поради необходимостта от поддържане на тактическо партньорство с Москва срещу Запада. Независимо от тази сдържаност обаче, този натиск е съвсем реален и се разраства. Москва може и да продължава да е арбитър между политическите кланове в Казахстан, но постепенно губи икономическото си влияние. Само за периода между 2015 и 2018 година Китай е инвестирал над 32 милиарда долара.

Досега вниманието беше насочено към петрол, газ, минерали, критична инфраструктура, но все повече китайски фирми отварят в преработвателните индустрии и стават голям работодател. Местната икономика в южните части на Казахстан е вече почти придатък на китайската, заедно с инфраструктурната свързаност.

В останалите страни от централна Азия картината е идентична, като китайските инвестиции там за същия период от три години са 6,8 милиарда долара в Туркменистан, 5,4 милиарди в Узбекистан, 4,7 милиарда в Киргизстан и 1,6 милиарда в Таджикистан. На практика върви тяхното стопанско преобръщане към Пекин. От 2016 година Китай има военна база в Таджикистан, а от 2020 година има и нов дипломатически формат специално за страните от централна Азия. Казахстан и Узбекистан латинизираха езиците си, а Токаев говори китайски, докато президентът на Киргизстан е роден и образован в Китай и има бизнес интереси там.

Особено притеснителна е ситуация за Москва в Монголия и източен Сибир. Срещите между президентите на Китай и Монголия са вече над 30, а над 90% от износа е в китайска посока, независимо от напреженията по повод поведението на Пекин в провинцията Вътрешна Монголия. Китайските капитали са основния инструмент за развитие на инфраструктурата на ресурсната икономика и опитите за балансиране на Улан Батор са доста неуспешни.

Голяма част от елита на страната вече се обучава в южната съседка, преподаването на китайски език навлиза дори в детските градини, а китайски фондации на много места плащат за отоплението им. Ситуацията за руската страна е още по-притеснителна в далечния Изток. Според изчисления на Росстат и ББС към ноември 2019 година почти 15% от земята в петте провинции на руския изток са или собственост на китайски компании, или под тяхна аренда. Много от номинално руските фирми обаче се управляват от китайци и по някои оценки реално почти 40% от фермерите са от южния съсед на Русия.

Мащабът на китайския натиск по тази периферия е обаче още по-сериозен, ако се погледнат инвестиционните потоци. Според руски източници в края на 2019-та година китайските инвестиции представляват 63% от общия обем в тези региони. И това е тенденция поради наличието на дългосрочна китайска стратегия за развитие на североизтока, включително чрез трансгранична икономическа активност. Елемент от нея е и ресурсното и селскостопанско осигуряване на тази част на страната. Миграционната тенденция е идентична.

Ефектите от настоящата криза

В по-непосредствен план сегашната криза произвежда ефекти в най-различни посоки, които със сигурност не са от полза за Москва. С изпреварваща информация и дипломация САЩ конструираха достатъчно здрава политическа коалиция и за разлики от предходни случаи отнеха елемента на изненада чрез поредица от разкрития и фокусиране върху вероятните сценарии за развитие на кризата.

Беше договорен много по-широк режим от вероятни санкции и този инструмент сега беше използван за сдържане, а не последваща реакция. Макар и с известни нюанси, САЩ и останалите западни държави успяха да поддържат синхронизирана дипломатическа активност на множество нива.

Западното предложение за реципрочност пък предполага точно такъв режим на взаимен контрол, какъвто Путин не желае и сега трябва да отхвърли.

Всъщност кризата успя да създаде възможни темплейти за реакция на западния свят, независимо от това кога точно руският президент ще реши да използва отново сила. Нещо повече – с поведението си Москва форсира отварянето на нови канали за военна подкрепа на Украйна – през Прибалтика, Великобритания и Полша, активизира пронатовските настроения в цяла Скандинавия и извади Берлин от удобната балансираща позиция. Успя да тласне към осъвременяване политиката за сдържане на НАТО точно преди изработването на новата стратегическа концепция. Руското поведение ще стартира и следваща вълна от интеграция в областта на европейската енергийна политика и даде допълнителна инерция на вертикалните енергийни коридори на „стария континент“. Списъкът с резултати от виртуозната руска политика може да бъде продължен.

Трудностите пред Русия и бъдещето

Трудностите пред Русия обаче отиват далеч отвъд предизвиканите реакции в рамките на сегашната криза. Икономическият модел на страната продължава да е ресурсно ориентиран, олигархичен и затворен. Лишен от динамика и перспектива, той дори не успя да развие евразийския съюз, за който се и чува все по-малко и почти слезе от политическо въоръжение.

Агресивната пропаганда на различни идеологеми също позамлъкна и присъства епизодично. Политическите репресии достигнаха кулминация през последните години и лишиха от легитимност и съдържание всякаква системна реторика.

Бъдещето носи още по-големи рискове за страната. Енергийният преход в средносрочен план ще дестабилизира гръбнака на нейното стопанство, при това в ситуация на почти пълно отсъствие от перспективните големи индустрии на 21-ви век.

Русия има все по-малко какво да предложи

Отдалечаването от Запада пък рискува да я превърне в заложник на стопанската и политическа тяга на Китай. Изплъзването на перифериите е още по-болезнено за Москва, защото се случва на фона на реалните и въображаеми слабости на западния свят, в които се опитва публично да се самоубеди Кремъл.

Реалността е, че Русия има все по-малко какво да предложи и губи позиции.

Все по-малко нации искат да търгуват и общуват с нея, все по-рядко тя се приема за модел, за опора и за общо бъдеще. Голата сила просто не може да скрие и неутрализира тази реалност и все повече прилича на последен аргумент. И на признание за безизходица.

Коментарите са изключени за Русия губи своите периферии. И ще атакува отново

Filed under Uncategorized

Коментарите са изключени.