Предупредени сте !

Вече никой политик в Европа не може да каже, че не е бил предупреден. Стартиралата преди доста години тенденция на нарастваща подкрепа за по-еврокритични партии достига кулминация, а кризата повдигна и крайната левица. Само за пет години общата им относителна тежест ще нарасне от една пета на почти една трета от общия брой европейски депутати, макар те да не формират единен блок. Политическият establishment досега все решаваше да игнорира случващото се и да разчита на традиционната „голяма коалиция“ в сърцевината на брюкселския законодателен процес. Има обаче признаци, че това започва да се променя. Съюзът е вече много по-видим за гражданите, стана част от националните дебати и политика, към него има все повече очаквания. Правителства вече могат да губят национални избори заради това, което правят или не в своята европейска политика. В завършилата кампания на практика всички кандидати за шеф на ЕК говореха за свиване на интеграционния импулс и по-внимателна политическа и законодателна намеса в делата на съюза и страните членки. Изглежда предупреждението е чуто.

Отвъд продължаващото нарастване на представителството на по-крайните партии изборите ще бъдат запомнени с още няколко неща. Това беше четвъртата поредна победа на десницата в избори за ЕП, макар да загуби няколко дузини места. По-забележителното е, че тя успя да го направи в разгара и после в края на най-тежката икономическа криза от десетилетия. Европейската левица продължава да не успява да убеди гражданите на „стария континент“ и не можа да се възползва от безпрецедентен исторически шанс. От 2009 г. насам тя дори загуби още 1% от своите избиратели. Малко коментиран остана и друг факт. За първи път от въвеждането на преки избори за ЕП имаме, макар и символично, нарастване на избирателната активност. За малко повече от три десетилетия тя успя да се срине от над 60% на 43%, но очевидно политизацията на съюза стабилизира нивата на активност.

Съюзът обаче има пъстра карта на недоволствата и клопки, с които ще трябва да се справя. Макар и неравномерно в старото интеграционно ядро (Франция, Германия, Бенелюкс) има силни страхове от либералните динамики на единния пазар и свободно движение на хора. В скандинавския север са недоволни, че югът и останалите не приличат повече на тях и им се налага да ги спасяват. Южна Европа е недоволна от засилващия се натиск от Брюксел и север за промяна на лежерния социално-икономически модел от последните десетилетия. Едновременното удовлетворяване на тези недоволства не е възможно. Отделно от това има и сериозни политически клопки. Нарасналите очаквания към съюза трябва да бъдат посрещнати с намален седемгодишен евробюджет, които не може да бъде много разместван или увеличаван до 2020 г. Разминаването между правомощия и очаквания също ще носи проблеми. Все повече европейци очакват социална политика от съюза, но той няма нито правомощия, нито ресурси за нещо подобно независимо от реториката на левицата. Всичко това образува политическо минно поле, за което няма очевидна навигация.

Тази картина на недоволства обаче не ражда политическо представителство в единен блок, който драматично да повлияе върху самия законодателен процес в Брюксел. Повечето очаквания са, че по-крайните партии ще се групират в три парламентарни фракции, но по-съществена е разделителната линия между евроскептични и еврокритични партии. Първите имат много по-уверена и романтична визия за възраждане на националната държава, докато вторите по-скоро търсят прекрояване и предоговаряне на интеграционната архитектура. Например, фронтът на Марин льо Пен иска напускане на съюза, докато набиращата скорост „Алтернатива за Германия“ иска преформатиране и укротяване на интеграционния процес и еврозоната. Същинският удар върху проевропейските партии трябва да се търси в столиците.

С други думи, ефектът от по-силните крайни партии ще е върху политическия дневен ред, дебати и стратегии вътре в страните, където те са най-силни. Например, традиционната десница във Франция и Саркози вече заговориха за преосновававане на Шенген с по-малко ядро държави. Във Великобритания лидерът на торите е под все по-силен натиск да изтегли с една година напред референдума за оставане в ЕС, за да отнеме от политическата инерция на Партията на независимостта преди парламентарните избори идната пролет. Така че, за да видим най-отчетливо ефекта на по-крайните партии, ще трябва да следим промените в европейските политики на правителствата.

Има обаче и добри новини, макар и на по-заден план. През последните месеци започнаха да излизат множество изследвания, които показват постепенно връщане на доверието към съюза. Това сигурно е свързано с бавното измъкване от икономическата криза, колкото и неубедително и неравномерно да е то. Донякъде обаче процесът се дължи и на форсираното преосмисляне на европейския процес в немалко общества. Нещо подобно се случва във Великобритания, където обратно на електоралната сила на Партията на независимостта нараства подкрепата за оставането на страната в ЕС. Доминиращата доскоро група на неутралните бе принудена от кризата и обстоятелствата да заеме позиция в острото противопоставяне за бъдещето на страната и в момента съотношението е 51 % на 37% в полза на членството. Друг важен факт е, че нарастването на подкрепата за по-крайните партии все пак е неравномерно разпределено и в него с много висок относителен дял доминират Франция, Великобритания и Италия. Вярно е, че това са ключови страни за съюза, но пък и трите партии навлизат в политическия mainstream и частично започват да омекотяват някои позиции. Друга нелоша новина е, че имаме вече примери на частично овладяване на по-крайни партии (Холандия и Финландия) с доста интересни контрастратегии. Това ясно показва съществуването на начини за неутрализиране на подобни протестни вълни.

Европейските политици имат нелека задача. Трябва да „постигнат повече с по-малко“, да направят съюза полезен за „големите неща“, без да се намесва за малките, да генерират растеж с по-малък бюджет, да го направят по-ефективен и полезен, без да интервенират твърде дълбоко, да направят Европа по-успешна и влиятелна в света, без да интегрират безогледно. С повечко политически страх може и да успеят.

Текстът е публикуван в kultura.bg