Русия губи своите периферии. И ще атакува отново

Във всяка криза, свързана с Русия можем да разчитаме на поне две неотменими реакции. Първата е прослава на политическата виртуозност на руския президент, която се отприщва при всяка негова офанзива. Признаването й пък бива превръщано в основен критерий за аналитичност. Втората е неизбежната свръхинтерпретация на руското поведение, обвиването му в пластове от история, народопсихология, култура, стратегия.

Сегашната криза не е изключение, независимо от настъпващата досада от поредното им рециклиране. Ритуалът на тяхното повтаряне все така запълва ефир и текст.

Митологемите около Путин обаче имат и по-непосредствена функция отвъд споделянето им като знак за принадлежност. Тя се състои в плътното забулване на другите възможни анализи на неговото поведение и на по-дългосрочния контекст и динамики на ръководената от него държава.

Всъщност, ако направим крачка назад, виждаме достатъчно отчетлива картина. И тя е, че Русия непрекъснато губи аргументи и позиции, губи „сърцата и умовете“ на все повече хора, губи влияние в перифериите си.

Загубеното влияние в перифериите

Процесът е най-напреднал на запад и югозапад. Анексията на Крим и навлизането в източна Украйна консолидира огромното мнозинство украинци, вдигна залозите на демократизацията ѝ и ускори нейното геополитическо, културно и икономическо обръщане на Запад.

Почти 60% от украинците желаят страната им да стане член на ЕС, докато едва 21% предпочитат евразийския съюз, при това предимно жители на източните и окупираните райони. 54% са в полза и на присъединяване към НАТО.

Икономиката на страната постепенно се преструктурира и отдалечава от руската. Например, износът за Русия спада драстично като относителен дял, от 24% през 2013 година на 6.5% през 2019-та с идентична динамика при вноса. ЕС е вече основният търговски партньор на страната. Само за период от пет години Китай стана по-важен икономически партньор от Русия.

Събитията в Молдова през последните години също са в неблагоприятна за Москва посока. След много опити проевропейските партии успяха да спечелят последователно президентски и парламентарни избори и осъществяват геополитически завой. Посоката на движение на обществените нагласи също е достатъчно еднозначна.

Според проучване от 2018 година 46% от молдовците са в подкрепа на членството на страната в ЕС, докато 36% предпочитат Евразийския икономически съюз. Само три години по-късно цели 72% желаят еврочленството, докато втората група остава на 37%. Проучването включва де факто окупираното от руснаците Приднестровие, където е и най-голямата концентрация на поддръжници на евразийското членство. В края на миналата година пък Москва директно заплаши Кишинев със спиране на газоподаването в опит да притисне реформисткото правителство, да му създаде икономически затруднения и да го принуди да подпише нов дългосрочен договор за доставка. След седмици на заплахи, през ноември договорът стана факт, а цената на синьото гориво скочи почти двойно.

Сътресенията в Беларус са може би най-неочакваният удар за Путин. Бунтът срещу авторитарния режим на Лукашенко бе потушен със свирепо насилие, невиждано от десетилетия на европейския континент. С това обаче натискът за демократизация няма да бъде овладян, а по-големият проблем за двамата автократи произтича от делегитимирането на техния модел и нарастващата им изолация и безпътица. Самите беларуси забелязват това достатъчно ясно, при това още преди вълната от недоволство.

Само между януари 2018 година и декември 2019-та, делът на тези, които мислят, че животът им в съюз с Русия ще е по-добър, пада от 64% на 40%. Обратно, предпочитанието към ЕС скача от 20% на 32%, а броят на несигурните нараства от 12% на 25%. Грузия също продължава да се отдалечава от Москва. Подкрепата за членство в ЕС и НАТО е съответно 77% и 74%, а навлизането на американски и китайски инвестиции допълнително отдалечава страната от пост-съветското стопанство.

Азиатските периферии на Русия също са под дългосрочен натиск, но той не е толкова видим и интересен за медийната публика. Китай от поне десетилетие настъпва по цялото протежение на тези региони, но го прави сравнително предпазливо поради необходимостта от поддържане на тактическо партньорство с Москва срещу Запада. Независимо от тази сдържаност обаче, този натиск е съвсем реален и се разраства. Москва може и да продължава да е арбитър между политическите кланове в Казахстан, но постепенно губи икономическото си влияние. Само за периода между 2015 и 2018 година Китай е инвестирал над 32 милиарда долара.

Досега вниманието беше насочено към петрол, газ, минерали, критична инфраструктура, но все повече китайски фирми отварят в преработвателните индустрии и стават голям работодател. Местната икономика в южните части на Казахстан е вече почти придатък на китайската, заедно с инфраструктурната свързаност.

В останалите страни от централна Азия картината е идентична, като китайските инвестиции там за същия период от три години са 6,8 милиарда долара в Туркменистан, 5,4 милиарди в Узбекистан, 4,7 милиарда в Киргизстан и 1,6 милиарда в Таджикистан. На практика върви тяхното стопанско преобръщане към Пекин. От 2016 година Китай има военна база в Таджикистан, а от 2020 година има и нов дипломатически формат специално за страните от централна Азия. Казахстан и Узбекистан латинизираха езиците си, а Токаев говори китайски, докато президентът на Киргизстан е роден и образован в Китай и има бизнес интереси там.

Особено притеснителна е ситуация за Москва в Монголия и източен Сибир. Срещите между президентите на Китай и Монголия са вече над 30, а над 90% от износа е в китайска посока, независимо от напреженията по повод поведението на Пекин в провинцията Вътрешна Монголия. Китайските капитали са основния инструмент за развитие на инфраструктурата на ресурсната икономика и опитите за балансиране на Улан Батор са доста неуспешни.

Голяма част от елита на страната вече се обучава в южната съседка, преподаването на китайски език навлиза дори в детските градини, а китайски фондации на много места плащат за отоплението им. Ситуацията за руската страна е още по-притеснителна в далечния Изток. Според изчисления на Росстат и ББС към ноември 2019 година почти 15% от земята в петте провинции на руския изток са или собственост на китайски компании, или под тяхна аренда. Много от номинално руските фирми обаче се управляват от китайци и по някои оценки реално почти 40% от фермерите са от южния съсед на Русия.

Мащабът на китайския натиск по тази периферия е обаче още по-сериозен, ако се погледнат инвестиционните потоци. Според руски източници в края на 2019-та година китайските инвестиции представляват 63% от общия обем в тези региони. И това е тенденция поради наличието на дългосрочна китайска стратегия за развитие на североизтока, включително чрез трансгранична икономическа активност. Елемент от нея е и ресурсното и селскостопанско осигуряване на тази част на страната. Миграционната тенденция е идентична.

Ефектите от настоящата криза

В по-непосредствен план сегашната криза произвежда ефекти в най-различни посоки, които със сигурност не са от полза за Москва. С изпреварваща информация и дипломация САЩ конструираха достатъчно здрава политическа коалиция и за разлики от предходни случаи отнеха елемента на изненада чрез поредица от разкрития и фокусиране върху вероятните сценарии за развитие на кризата.

Беше договорен много по-широк режим от вероятни санкции и този инструмент сега беше използван за сдържане, а не последваща реакция. Макар и с известни нюанси, САЩ и останалите западни държави успяха да поддържат синхронизирана дипломатическа активност на множество нива.

Западното предложение за реципрочност пък предполага точно такъв режим на взаимен контрол, какъвто Путин не желае и сега трябва да отхвърли.

Всъщност кризата успя да създаде възможни темплейти за реакция на западния свят, независимо от това кога точно руският президент ще реши да използва отново сила. Нещо повече – с поведението си Москва форсира отварянето на нови канали за военна подкрепа на Украйна – през Прибалтика, Великобритания и Полша, активизира пронатовските настроения в цяла Скандинавия и извади Берлин от удобната балансираща позиция. Успя да тласне към осъвременяване политиката за сдържане на НАТО точно преди изработването на новата стратегическа концепция. Руското поведение ще стартира и следваща вълна от интеграция в областта на европейската енергийна политика и даде допълнителна инерция на вертикалните енергийни коридори на „стария континент“. Списъкът с резултати от виртуозната руска политика може да бъде продължен.

Трудностите пред Русия и бъдещето

Трудностите пред Русия обаче отиват далеч отвъд предизвиканите реакции в рамките на сегашната криза. Икономическият модел на страната продължава да е ресурсно ориентиран, олигархичен и затворен. Лишен от динамика и перспектива, той дори не успя да развие евразийския съюз, за който се и чува все по-малко и почти слезе от политическо въоръжение.

Агресивната пропаганда на различни идеологеми също позамлъкна и присъства епизодично. Политическите репресии достигнаха кулминация през последните години и лишиха от легитимност и съдържание всякаква системна реторика.

Бъдещето носи още по-големи рискове за страната. Енергийният преход в средносрочен план ще дестабилизира гръбнака на нейното стопанство, при това в ситуация на почти пълно отсъствие от перспективните големи индустрии на 21-ви век.

Русия има все по-малко какво да предложи

Отдалечаването от Запада пък рискува да я превърне в заложник на стопанската и политическа тяга на Китай. Изплъзването на перифериите е още по-болезнено за Москва, защото се случва на фона на реалните и въображаеми слабости на западния свят, в които се опитва публично да се самоубеди Кремъл.

Реалността е, че Русия има все по-малко какво да предложи и губи позиции.

Все по-малко нации искат да търгуват и общуват с нея, все по-рядко тя се приема за модел, за опора и за общо бъдеще. Голата сила просто не може да скрие и неутрализира тази реалност и все повече прилича на последен аргумент. И на признание за безизходица.

Европа на много скорости. Как се създава новата мигрантска политика

Доскоро те минаваха предимно през Балканите. Сега обаче опитват да влязат в мечтания Европейски съюз (ЕС) от Беларус. През ноември десетки хиляди бежанци и мигранти от Близкия Изток неочаквано се оказаха на североизточната граница на ЕС.

Хиляди хора бяха блокирани при минусови температури, десетки от тях загубиха живота си поради измръзване. Полша и Литва – двете страни, които бяха най-силно засегнати от мигрантския натиск, обвиниха беларуския лидер Лукашенко в дирижиране на кризата. А генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг нарече случващото се „хибриден тактически ход“.

Мигрантската криза по протежението на границата на Беларус и ЕС действително илюстрира превръщането на тези потоци в инструмент на международната политика. Тя обаче създаде и множество мерки на подкрепа и солидарност между държавите членки на съюза, смята Владимир Шопов.

Нова европейска солидарност?

През юли 2021 г. полските власти изпратиха техническа и хуманитарна помощ на своите литовски съседи. Впоследствие, Естония изпрати 100 свои войници да помагат по полската гранична линия с Беларус, а само преди седмици Чехия командирова 150 души със същата задача.

Това действие пък беше предхождано от среща на върха на „Вишеградската четворка“. Отново през лятото на миналата година и стъпвайки на исторически препратки от 16-и век, по инициатива на Варшава беше създаден „Триъгълника от Люблин“. Той представлява нова рамка за сътрудничество по най-широк кръг от въпроси между Полша, Литва и Украйна.

Извън този контекст, в началото на своя мандат новият германски канцлер Олаф Шолц и френският президент Еманюел Макрон очаквано препотвърдиха „немско-френския“ европейски двигател. Този очакван жест беше и препотвърждаване на влезлия само преди две години Aachen Treaty за сътрудничество и интеграция между двете страни. През ноември 2021 г. обаче Франция и Италия също подписаха подобен договор, Quirinal Treaty, чиято ключова цел е „по-интензивно сътрудничество и конвергенция на позициите“ по ключови европейски въпроси.

На пръв поглед случващото се е донякъде парадоксално. Европа говори все по-често и настоятелно за своя „стратегически суверенитет и автономия“, а започналото френско председателство на Съвета на ЕС ще е сред най-амбициозните в това отношение.

На практика, от няколко години „старият континент“ не просто говори, но и работи по тази тема в области като външна политика, отбрана, индустриална политика и други. Погледнат от повечето европейски столици, светът се структурира по линия на острата конкуренция между САЩ и Китай, което поставя съюза в ситуация на неизбежна интеграция и превръщане в активен глобален играч. Това е налагащата се политическа нагласа и нейната изява през тази година ще стане още по-очевидна.

Форми на сътрудничество, които се множат

Защо обаче на този фон нарастват примерите за двустранни и многостранни инициативи успоредно или извън европейската рамка? Може би най-същественото е, че в момента не всички държави членки интерпретират случващото се по един и същи начин.

Някои от тях са по-умерени в оценките си за нарастващата заплаха от страна на Китай например. Те избраха да не се включат в европейския механизъм за скрийнинг на чуждестранните инвестиции. Към 1 юли 2021 година, едва 18 държави в ЕС имат такъв механизъм (България дори не е инициирала дискусия по тази тема).

Друг пример е тенденцията за създаване на „европейски индустриални шампиони“ във възникващата епоха на конкуренция с глобалните компании на САЩ и Китай. В Централна и Южна Европа тази политика често се възприема като нова форма на държавна, в случая европейска, подкрепа за няколко западноевропейски корпорации.

Най-конфликтните теми – миграция, сигурност и отбрана

Най-точното обяснение за множащите се форми на сътрудничество обаче идва от непълнотата на различни европейски политики и отсъствието на съгласие за точната посока и степен на интеграция в тях. Нещо повече, актуалните кризи са фокусирани именно при тях – миграция, сигурност и отбрана. В тези области ЕС има най-малко правомощия за сметка на продължаващата сила на националните държави.

Тук са и най-съществените разминавания относно възприятията за заплахите за Европа и подходящите реакции спрямо тях. Затова и не е изненада, че именно на това ниво е скокът от инициативи на подевропейско ниво.

Липсата на силни европейски структури по външните граници на съюза например ще продължи да стимулира регионалното сътрудничество на държавите по неговите периферии. Виждаме го при всички бежански и миграционни кризи през последните години, ще продължим да сме свидетели на подобна солидарност и занапред.

Примери не липсват и в други области като енергийната политика. Най-големият LNG терминал в Прибалтика стартира като проект на Полша и Литва преди да получи европейско финансиране и към него да се присъединят Швеция, Дания и Германия. Това обаче не е цялата история. Подобни мини-коалиции не просто осигуряват по-добра защита на конкретните интереси на група държави, но им дават възможност да влияят върху посоката на движение на самия ЕС.

Историческо погледнато, многообразието от различни форми на сътрудничество носи важни политически ползи. То не просто уплътнява непълноти в различни европейски политики, но и трасира нови такива.

Подобна е историята на свободното пътуване в рамките на Шенгенската зона. В средата на 80-те години на миналия век, идеята за премахване на граничния контрол се оказва неприемлива за много от тогавашните страни членки на ЕС. Пет от тях обаче подписват отделен договор с тази цел през 1985 г., който дълги години остава извън рамките на европейското право. През 1997 г. идеята вече става общоприемлива, а всички правни норми са интегрирани в него.

Малко по-късно същото ще се случи с идеите за по-тясно сътрудничество в областта на правоохраната, обмена на различни видове данни и борба с тероризма. През 2005 г., седем страни членки подписват конвенцията от Прюм, към която впоследствие се присъединяват всички без Дания. По подобие на Шенген, почти всички тези правни норми са вече част от европейското право.

Завръщането на „Крепостта Европа“

В сегашната ситуация множеството нови инициативи всъщност започват да оформят важни промени в незапълнените полета на европейските политики в областта на миграцията, външните граници, сигурността и бежанците. Една от тях е трансформацията на външните граници на съюза, тяхното „втвърдяване“, превръщането им в трудно преодолими прегради и все по-често стени.

Ерата на пропускливите гранични линии, на идеята за тяхното постепенно изчезване, за плавното преливане между европейски и неевропейски територии приключва. „Крепостта Европа“ се завръща, това е линията на развитие, която просто още не е формализирана на политическо ниво.

Всъщност, списъкът с оформящи се политически промени е доста дълъг. Бежанското право, дефинирано преди повече от половин век, вече не удържа на променения свят. Либералните му основи постепенно се изместват от далеч по-рестриктивни режими и достъп. Свободата на движение на допуснатите е все по-ограничена, сроковете все по-скъсени и одобренията все по-малко.

Държавите членки по-бързо и организирано връщат тези, които нямат право да останат на тяхната територия. В ход е пребалансиране между права и задължения, което е най-видимо в множеството програми за езикова и културна интеграция във все повече държави.

Цялата тази палитра от политически размествания се движи с различни скорости, често от различни държави или групи от страни. Погледнат по този начин, ЕС във всеки един момент има поне няколко траектории и дебати, които постепенно формират архитектурата на необходимото съгласие.

В този смисъл, съюзът показва качество, в чието отсъствие е често обвиняван. Неговата гъвкавост не просто предоставя рамка за постигане на консенсуси, които впоследствие се материализират в общи правни норми. Тя му придава и онази специфична легитимност, която често убягва на коментаторите и рутинно вбесява злонамерените.

Популистите, които никога не си отидоха

Фриц Юсен е на седмото небе, буквално. След едни от най-тежките години за съвременната туристическа индустрия, шефът на TUI едва сдържа радостта си от скока в резервациите през последните месеци.

Само между септември 2020 и март 2021 година, компанията генерира загуби от над 1.5 милиарда евро, но очаква да се върне към печалба през последната четвъртина на годината. За времето на пандемията, туроператорът е принуден да взема кредити на стойност от над 4 милиарда евро, а наскоро взе още 400 милиона от финансовите пазари.

Но ускорената ваксинация, общото свиване на случаите на коронавирус и горещото лято не просто връщат настроението на европейците, но и задвижват търсенето на множеството услуги, които пострадаха от пандемията. Сякаш епидемията бе просто междувремие, странно и неприятно, но в крайна сметка отменимо.

Зад усмивката на г-н Юсен обаче прозира нещо повече. Ускорено се създава общо усещане за оптимистичен рестарт, за възстановяване на рутинното социално летоброене, водено от ентусиазма на пост-пандемичното събуждане. Сякаш епидемията бе просто междувремие, странно и неприятно, но в крайна сметка отменимо и лишено от драматични последствия.

Мнозина очакват затвърждаването и на друга, политическа нормалност. Тя трябва окончателно да постави точка на популисткото отклонение, отприщено с избирането на Доналд Тръмп, Брекзит, Борис Джонсън и други, по-малко значими вариации на радикалната политика.

Настояването тук е, че пандемията не е време за импровизация, за бунт, за експеримент, за разрушаване на норми и системи. Тя връща баналната управленска рамка, експертността, разума и науката.

Притеснението и страхът притъпяват желанието за резки промени и на практика поставят точка на започналата преди половин десетилетие вълна от популистки натиск.

Тезата стъпва и върху различни примери. Загубата на Тръмп и неговият провал в управлението на кризата с COVID-19 се чува най-често. Фиаското на Путин в Русия, на Болсонаро в Бразилия също получават доста внимание, както и ежедневният политически хаос на Борис Джонсън.

Мнозина цитират и неслучили се събития, например, неспособността на „Алтернатива за Германия“ и Марин льо Пен да извлекат дивиденти от двойната криза. Усилващите се атаки срещу Орбан в Унгария и консерваторите в Полша се представят като навечерие на техния политически залез.

Прибързаният оптимизъм

Подобни очаквания обаче са не просто исторически неоправдани, но и фактологически неточни и просто не отразяват случващото се в европейската политика.

Актуалният стандартен прочит на ситуацията в Италия, например, акцентира върху евро „опитомяването“ на Матео Салвини, притъпяването на атаките срещу еврото и членството на страната в ЕС. Лидерът на „Лигата“ е правил подобни тактически ходове и преди, а неговата партия продължава да е пред левицата и, според последните проучвания, събира 20% подкрепа.

Голямата новина в Италия обаче е скокът в електоралната тежест на радикалната Fratelli d’Italia (Италиански братя), която в някои сондажи е дори водеща партия с 20.5%. Само преди три години, формацията получаваше подкрепа от около 4%.

Тази структура на партийната система сочи всичко друго, но не и отминаване на радикалния популизъм. Подобна динамика е видима и в Испания. Голямата новина там е възходът на крайно-дясната партия Vox, която на последните парламентарни избори в края на 2019 година стана трета политическа сила с 15% и дори успя да измести левите популисти от Podemos.

Изследванията от последните години ясно показват, че тя е стабилизирана като трета партия, като дори се представи по-добре от очакваното на местните избори в Мадрид. Самата организация е създадена преди едва осем години. Нещо повече, възстановяването на традиционната народна партия премина през изтегляне надясно, за да бъде поне частично неутрализирана Vox.

Отминалите парламентарни избори в Нидерландия също бяха поставени в политическата рамка на залеза на популизма. Основният аргумент бе загубата на три парламентарни места от страна на формацията на Хеерт Вилдерс. Но отвъд него, картината е доста по-нюансирана.

Марк Рюте е принуден непрекъснато да върви надясно, за да запази позициите си, а други стари десни партии продължават да отварят поле за по-радикални формации. Например, християндемократите продължават да губят влияние, вече са на 9% и загубиха нови четири места.

Още по-съществен е фактът, че Вилдерс има нов конкурент. „Форумът за демокрация“ на Хенк Отен и Тиери Буде е едва на пет години, непрекъснато върви нагоре и на последните избори добави 6 депутатски места, най-много от всички партии.

Рутинно спокойствие лъха и от повечето коментари за следващите президентски избори във Франция. Отново се очаква пъстротата, емоциите и интригата на първия тур неизбежно да отстъпят място на разума, хладнокръвието и предвидимостта на втория.

И тук ситуацията далеч не е толкова еднозначна. Еманюел Макрон непрекъснато прави грешни ходове и дистанцията между него и Марин льо Пен няма нищо общо с онези 66% на 34%. Като средна стойност, сега тя е 54% на 46%, но има изследвания, в които се свива до 52% на 48%.

Чуват се и гласове в подкрепа на тезата, че наближава политическият край на Виктор Орбан в Унгария и консерваторите в Полша чрез създаването на мегакоалиции срещу тях. Реално обаче, този процес едва стартира и е далеч от успешен финал.

Началото на новата криза

С напредването на кризата с COVID-19 вече отчетливо се оформят немалко големи дилеми и потенциални линии на разделение, които все повече се разполагат в центъра на публичния и политическия дебат. В началото на пандемията разрастването на държавата и нейните функции изглеждаше като неизбежен страничен ефект на кризисното управление, но това се променя.

Завзети територии трудно се отвоюват и в много страни вече стартират мащабни дебати за удържане на държавата и предотвратяване на нейната продължаваща експанзия. Невероятният скок на дълговете започва да се осмисля, макар че разговорите за това как се справяме с тях ще се отлагат до последния възможен момент. На практика едва сега започва дебатът за това как изглежда справедливият изход от тази криза.

Но нарастването на данъците и намаляването на разходите изглеждат неизбежни, независимо от реториката на много политици. Това е перфектната формула за нова социална нестабилност. На практика едва сега започва дебатът за това как изглежда справедливият изход от тази криза, къде и как да бъде разположена тежестта, върху кои социални групи, за колко дълго и т.н.

Краят на здравната криза по всичко личи ще даде началото на социална такава. Обществата влизат в трудни и сложни разговори, които няма да бъдат приятни и в които ще става дума за ограничения, нови данъци, нови лишения. Множество изследвания и данни сочат към нарастване на неравенството между социални групи, между стопански сектори, между различни национални стопанства. И в това отношение споровете тепърва ще се разгарят.

Постепенната диференциация и институционализация на разделението в правата между ваксинираните и тези, които не са или не планират да го направят, се ускорява с всеки изминал ден и единствено ще се усилва през идните месеци.

Инфлацията също може да се окаже сериозен дразнител. В някои държави тя вече започна да „изяжда“ доходите и макар повечето икономисти да я виждат като краткосрочен феномен, те са бъркали и преди. Непрекъсната смяна на логиката на затварянията също започва да вбесява все повече хора. Тя се движи между различни позиции, стартира от защита на възрастните и управляемост на здравната система, но вече се озова в полето на рестриктивния императив за ограничаване на потенциала за развитие на нови мутации, за надскачане на доскоро представяните за научни изисквания за минимален колективен имунитет и т.н.

Завръщането на старите проблеми

Отвъд новите разделителни линии сме свидетели на постепенното възстановяване на предходни проблеми, които генерираха широко недоволство. Например, към старите си нива постепенно се възстановява имигрантският натиск от юг и югоизток.

В Испания и Италия темата е отново с голяма политическа актуалност. Натискът ще се засилва поне от две посоки. След изтеглянето на САЩ от Афганистан, напрежението и конфликтите в страната нарастват непрекъснато и е единствено въпрос на време кога първата нова вълна от бежанци ще пристигне по границите на Европа.

В Африка също сме свидетели на неблагоприятни тенденции. Франция намалява военното си присъствие на юг от Сахара, а броят на държавите обект на все повече терористични атаки и нестабилност нараства. Нещо повече, кризите непрестанно се реинтерпретират, сменя се перспективата към тях, техният залог.

След края на пандемията е трудно да се предвиди дали погледът ни към случилото се ще остане същият. Предстоят и множество анализи, оценки и дори разследвания за дейностите на правителствата по време на тази криза. Например, във Великобритания предстои да стартира работата на специална комисия, посветена на това. Остава и елемент на непредвидимост.

В много държави започват да приключват различните програми за подкрепа на бизнеса и домакинствата и няма пълна яснота за картината, която ще се появи в техния край. Всъщност, в немалка степен сегашната пандемия по-скоро маскира множеството преходи, рискове и размествания. Най-логичното нещо е в нейния край да станем свидетели на различни политически сътресения. Основанията за вълни от радикален популизъм не просто не са изчезнали, а нарастват. Тепърва ще ги видим в политическото ежедневие.

Краят на външната политика на прехода

Допреди няколко години предизборната реторика успяваше да маскира поне частично имплозията на декларативния евро-атлантически консенсус в страната и нарастващата безпътица на нейната външна политика. Основните партии набързо превъртаха клишетата за „цивилизационния избор“ и чевръсто се прехвърляха на местните теми.

Рутинно Бойко Борисов рециклира някоя подходяща биографична полуистина, подсеща се за някой интерконектор и публикува приятелско послание от европейски политик от ЕНП. Последното предизборно упражнение не беше по-различно.

БСП очаквано никога не се престарава в това начинание. Тяхната подкрепа за евро-атлантическа България по-скоро се заявява чрез тяхното мълчание, казано иначе, чрез отсъствието на отричане.

На предишните парламентарни избори Корнелия Нинова предозира с анти-европейски подмятания и отблъсна и малкото избиратели от електоралната периферия, които още тогава искаха смяна на ГЕРБ. Сега мълчи сравнително успешно, ако изключим преливащия ентусиазъм за руската ваксина срещу коронавируса.

Прекалено дълго мнозина приемаха, че мълчанието и заучената реторика са знак за консенсус, че липсата на смелост е достатъчна гаранция за нашата геополитическа принадлежност и че нарастващата ни безпомощност и хитруване не са индикатор за дългосрочна външнополитическа маргинализация. Всъщност, през последните години сме свидетели на различни процеси, които не просто водят към безпътица, но и активно блокират развитието на страната.

Тихомълком, България води все по-малко интегристка политика в рамките на ЕС и НАТО, противно на очевидни национални интереси и под политическия радар. Например, по отношение на европейската прокуратура и гранична полиция правителството настояваше за по-малко правомощия и ресурси, независимо от дългосрочните рискове пред страната.ВИЖТЕ СЪЩОКрайният резултат: 272 хил. гласа разделят ГЕРБ и „Има такъв народ“

София е пасивна и спрямо военното сътрудничество в ЕС (PESCO), там участваме в 4 от 34 актуални инициативи. Движението към еврозоната все още повече прилича на маневра за рестартиране на вътрешнополитическа легитимност, отколкото необратимо политическо и институционално усилие. Още повече, че доста хора и структури в страната продължават да не го приемат и няма да спрат да му пречат.

Участието на страната в големите дебати за дигитализацията и „зеления преход“ е протоколно и защитно. В областта на енергийната политика, действия се предприемат главно под натиска на вътрешния график на отделните евро мерки и проекти.

В НАТО всякакво движение е продиктувано от съюзнически натиск, включително частичната модернизация от последните няколко години. България не смее публично да участва в съществените политически дебати, дори за ключови теми като Черно море. Отдавна знаем предпочитанието на премиера за него.

Жестовете на Борисов

Нещо повече, през последния мандат на Борисов жестовете към трети страни се умножиха и на момента започнаха да приличат на „мулти-векторната“ политика на негови приятели като Виктор Орбан и Александър Вучич.

Русия си получи „балканския поток“ след безпрецедентен напън от българска страна, силно контрастиращ с активността на правителството спрямо интерконекторите и другите диверсифициращи политики. Проектът е забулен в непрозрачност и има проблемен бизнес модел.България си мълчи за различни кибер атаки от руска страна, както и за случая „Емилиян Гебрев“.

Независимо от моментни шумотевици, корупционната схема за ядрена централа „Белене“ също продължава да си функционира. България си мълчи за различни кибер атаки от руска страна, както и за случая „Емилиян Гебрев“.

Осъждането на отравянето на Алексей Навални беше оставено на по-ниските политически нива, а скандалите и гоненията на руски дипломати носят очевидни белези на съюзническо подсещане.

Без много шум се правят и все повече жестове към Китай. България получи кредитна линия за над един милиард евро от Пекин, част от която е вече тук и се отпуска при пълна липса на прозрачност. Китайците вече стъпиха на пристанище Варна и се готвят да направят същото в Бургас.

Въпреки че София прие американската инициатива за 5G, това не пречи на различни общини (например, Русе) да планират проекти за „умни градове“ с китайски партньори, които имат очевидни рискове.

Дипломацията с Турция е напълно деинституционализирана и приватизирана от Борисов. Заиграванията с различни държави от Персийския залив са в същата графа.

Възникването на поп национализма

Проблематични тенденции са видими и на още по-дълбинни нива. През последните години сме свидетели на непрестанно отслабващо възприятие, че западните членства са фактор за промяна, модернизация и конвергенция с нашите съюзници и партньори.

Темата за ЕС е повсеместно инструментализирана, превърната в разговор за пари. Съюзът и неговите политики напълно напуснаха политическите дискусии, никой съществен играч, с частичното изключение на „Демократична България“, вече не го вплита в центъра на политическата си идентичност.

Сега правителството реши да инвестира целия, и без това силно ограничен, дипломатически капитал на страната в блокирането на преговорите със Северна Македония и позиционира за дълго време тази тема в сърцевината на отношенията ни с останалите страни-членки.

Фактът, видим от изследване на Европейския съвет за международни отношения, че България е най-малко търсената държава за правене на коалиции в рамките на ЕС, ясно подсказва дългосрочните шансове на това начинание. За дълги периоди след 1989 година, нашата принадлежност към НАТО и ЕС се приемаше като ключов механизъм за промяна в страната. Тази нагласа бавно, но сигурно напуска българското общество и политическа система.

Случва се и друго разместване. ЕС все повече се възприема през културна оптика, през твърдението за институционализиране на група от ценности, които се отличават както от тези в началото на прехода, така и от изконни, национални такива.Осъществява се някакъв културен Anschluss, който размества самия фундамент на интеграционния проект.

Настояването е, че на практика европейската политическа рамка е изцяло подменена от LGBTQ права, политическа коректност, мулти-културализъм, свръхтолерантност към имигранти и бежанци и т.н. С други думи, осъществява се някакъв културен Anschluss, който размества самия фундамент на интеграционния проект и изисква повсеместен, дори цивилизационен отпор.

Дори бегъл поглед към българския политически език през последните години ще открие доминацията на това възприятие към случващото се в Европа. Разместването се улеснява и от възникналия поп национализъм, безпрепятствено развит от т.н. „обединени патриоти“ под безхаберния поглед на сегашния премиер.

Извън по-агресивните му прояви, този поп национализъм умело успява да превърне в карикатура множество европейски политики и начинания и да обезсили пътищата за промяна чрез тях. Преливането му в поп културата пък притъпи и малкото вътрешна енергия за продължаваща трансформация. Банално стандартната ни последна позиция във всякакви класации все повече се представя като знак на анти-българска конспирация и се делегитимира като индикатор за собствената ни безпомощност.

Безизходицата ни произтича от изчерпването и на друга политическа инерция. Управленската парализа и продължаващите проблеми в ключови сфери и институции (правоохранителни органи, прокуратура, обществени поръчки, мащабна корупция в публичната сфера, служби за сигурност) на практика блокират достъпа на България до полетата на задълбочена европейска интеграция, които са ключови за бъдещето на ЕС.

Нещо повече, през последните години непрестанно и системно се отрича съществуването на тези проблеми, отново съществена промяна в сравнение с предходни правителства, които поне частично се опитваха да разрешат някои от тях.

Към подобно политическо безочие все по-често се добавя и намека за отсъствие на патриотизъм в настоятелната критичност. Важно е да си дадем сметка, че тук вече става въпрос за нарастващо системно разминаване, което е институционално, нормативно, поведенческо и дори културно. Ако то продължи да се задълбочава, България ще продължи да пребивава в предверието на все повече полета на интеграция (Шенген, правосъдие, еврозона, сигурност).

Какво предлагат партиите

Позата на жертва пък ще предоставя перфектното алиби за целенасоченото бездействие на нашите политици. Нещо повече, към нарастващата геополитическа амбивалентност на ГЕРБ трябва да се добави и тази на останалите партии.

БСП на Корнелия Нинова успя да вдигне с още едно ниво своята анти-западна нагласа и опита флирт с национал популизма. Моментната й външнополитическа карта пък е населена главно с руски и китайски ваксини.

Да се очаква западен рестарт от „обединените патриоти“ и ДПС е исторически наивно, а картината при Слави Трифонов и платформата на Мая Манолова не е съществено по-различна.

„Демократична България“ е изключение, макар участието им във втория кабинет на Борисов да не остави съществена външнополитическа следа.

Устойчиви малки формации като „Възраждане“, АБВ и „Атака“ пък са откровено про-руски. Въобще, по нашите земи броят на партиите, които са много по-близко до полицентричното разбиране за света, непрестанно нараства, независимо че те или нямат капацитета или пък желанието открито да го формулират.

Имплозията на българската външна политика се ускорява и добива мащаби, които проблематизират геополитическата позиция на страната, все повече свиват възможностите за нейната модернизация и увеличават рисковете за сигурността й.

Описаните процеси се задълбочават и България е заплашена да стане част от една нова необявена полупериферия по протежението на югоизточна Европа, която тепърва ще бъде подлагана на множествени заплахи и нестабилност.

За съжаление, към настоящия момент e много трудно да бъде очертан реалистичен идеен, политически и управленски сценарий за избягване на подобно развитие. Отвъд приказките, кухата реторика и все по-малко убедителните уверения, че България просто няма как да пропусне шанса да бъде част от западния политически свят.

Европейският фалстарт в отношенията с Джо Байдън

На пръв поглед всичко наподобяваше добрите стари времена. Мюнхенската конференция за сигурността винаги е била сред форумите, на които трансатлантическият съюз получава своето ритуално препотвърждаване.

Събитието през отминалия февруари изпълни тази своя функция с особен политически ентусиазъм, граничещ с тържественост, която единствено вирусните ограничения лишиха от подходяща публичност.

Президентът Джо Байдън обяви „завръщането на Америка“, възстанови съюзническата реторика около НАТО и препотвърди ангажимента за колективна отбрана. Внимателният прочит на речта му обаче разкрива потенциала за бъдещи разминавания с Европа. Той говори за „точка на пречупване“, за сблъсък между демокрации и автокрации, за остра конкуренция с Китай.

Проблемът е, че „старият континент“ реално не моделира външните си отношения през подобни призми, а отношението към Китай продължава да бъде достатъчно добронамерено, често наивно и лишено от нормативен компонент. На Западните Балкани пък, ЕС видимо предпочита „стабилокрации“, вместо демокрации. Въобще, разминаванията с Вашингтон може да се окажат доста сериозни през идните няколко години.

Различен подход към Китай и Русия

Европейският съюз още на този етап има наглед трудно съвместими със САЩ позиции и активности. Независимо от изричното очакване на новата администрация, съюзът ненужно форсира финализирането на инвестиционното споразумение с Китай и предизвика политически турбуленции, които дори в крайна сметка могат да го спрат в Eвропейския парламент.

ЕС продължава да няма единна политика спрямо Пекин, а официалните й документи съдържат несъвместими формулировки на отношенията със страната. Европа като цяло мълчи по темата за деконструкцията на автономията на Хонконг или пък за действията на китайците в Синдзян.

Ситуацията не е много по-различна по отношение на Русия. Продължаващите различия около „Северен поток 2“ внасят достатъчно напрежение. Наскорошното фиаско в Москва на европейския „външен министър“, Жозеп Борел, пък е напът да дестабилизира трайно този институционален стълб на външната политика на „стария континент“.ВИЖТЕ СЪЩО“Като зле подготвен ученик“. Трябваше ли Борел изобщо да ходи в Москва

Неговото унижение в ръцете на Кремъл трайно разруши авторитета му пред чуждите партньори и европейските правителства и доверието към него едва ли ще бъде въобще възстановено до края на мандата на тази Европейска комисия.

Отвъд това обаче, ЕС направи опит за някакъв неясен, объркан и политически неподкрепен рестарт с Москва точно в началото на мандата на новия американски президент. Погледнато по-общо, по тези две ключови линии на сътрудничество между Европа и САЩ съществуват очевидни трудности.

Позабравените ангажименти за сигурността

Отделно от това, като приема с облекчение новата администрация във Вашингтон, Европа няма особени намерения да търси съдържателно съгласие и по други ключови въпроси. Например, в областта на сигурността дискусиите за повишаване на военните разходи отчетливо затихнаха и рано или късно на Байдън ще му се наложи да напомни на висок глас за поетите ангажименти.

В Европа няма особен ентусиазъм относно засилване на сдържането на Русия на „стария континент“, било в Украйна, било в сектори като киберсигурността. Нещо повече, вероятността от пряк сблъсък с Китай около Тайван или в южно-китайско море непрестанно нараства и отсега може да се прогнозира, че в подобна ситуация Европа ще бъде изключително сдържана и предпазлива.ЕС възприема актуалните авторитарни режими като удобни търговски партньори.

Малко вероятно е възраждането на идеята за търговско споразумение между Европа и САЩ. Независимо от непрестанната реторика за външна политика, водена от ценности и грижа за човешките права, тя рядко прелива в реални действия. Предпазливостта в налагането на нови санкции спрямо Москва, заради отношението към Алексей Навални е само последен пример. На практика ЕС възприема актуалните авторитарни режими като удобни търговски партньори, а управлението на рисковете и заплахите в отношенията с тях е склонна да оставя на САЩ.

Разминаванията между Европа и САЩ продължават и по други теми и области. В областта на технологиите, макар новата администрация във Вашингтон да е по-склонна да тръгне в посока анти-тръстово законодателство и данъчни ограничения, съществуват „червени линии“, отвъд които ударите по техно гигантите ще имат неприемливи вътрешно-стопански и геополитически последствия.

Неизвестните от Берлин и Париж

Обратно, през последната година в Европа се засилват настроенията за далеч по-радикални и едностранни мерки срещу дигиталните гиганти и съвместяването на позициите между Вашингтон и Брюксел изглежда много трудно. Същата динамика е видима и в областта на възродената индустриална политика от двете страни на Атлантическия океан.

Преди около година имаше дискусии за нещо, наподобяващо „трансатлантическа индустриална политика“ в областта на 5G технологиите, например в дискусиите за американски инвестиции в Nokia и Ericsson’. Европейската реакция бе достатъчно негативна и постепенно амбициите затихнаха. Тепърва предстои да видим и дали временното суспендиране на взаимните тарифи спрямо „Боинг“ и „Еърбъс“ ще се трансформира в трайно решение.

Политическият момент в Европа за подобен рестарт също е достатъчно проблематичен. Евентуалното премиерство на Армин Лашет в Германия след изборите през есента носи съществена външнополитическа несигурност, най-малкото защото той е известен с мекия подход към страни като Русия.

Нещо повече, страната е в началото на цялостно преосмисляне на своята външна политика, чийто краен резултат е все още неясен. Но отсега може да се прогнозира, че икономическо и енергийно отдалечаване от Китай и Русия е малко вероятно.

Стимулите за активна трансатлантическа връзка със САЩ постепенно ще намаляват във Франция, където президентът Еманюел Макрон вече навлезе в дългата предизборна кампания за вота през 2022 година. Идеята за „европейския суверенитет“ там е далеч по-подходящата основа за външна политика, отколкото тази за рестарт с Вашингтон.

Очертаващата се продължителна външнополитическа безтегловност по оста Берлин – Париж ще е реална пречка пред отношенията с администрацията на Байдън, допълнително усложнена от отсъствието на Великобритания в ЕС.

Фалстартът е вече очевиден, но и двете страни си дължат поне един сериозен опит за разширяване и задълбочаване на трансатлантическите отношения в епоха, която все по-неизбежно изисква укрепен съюз между тях. Очертаните политически динамики оставят един остатъчен прозорец от няколко месеца, в който това усилие може да бъде направено. Ако е неуспешно, раздалечаването ще се ускорява. Противно на заявения европейски ентусиазъм от политическата промяна в Белия дом.

Текстът е публикуван на svobodnaevropa.bg

Пет предизвикателства пред външната политика на Джо Байдън

Тим Форд изкара една ужасна Коледа. Изпълнителният директор на собственика на най-известната марка вина, ‘Penfolds’, изпадна в ситуация на свободно падане след внезапното решение на Пекин да наложи мита от до 212 процента на вноса от Австралия. Бизнесът на компанията в Китай се оценява на около 4 милиарда американски долара и затрудненият достъп до неговия пазар не просто означава срив на нейните акции, а сериозно свиване на приходите за австралийската хазна. Ударът е по няколко местни индустрии, най-вече износа на въглища и други енергийни ресурси и редки метали. На практика, официален Пекин обяви широко-фронтова търговска война на Канбера и постави под заплаха икономиката, която расте от 27 години без прекъсване. Австралия е страната, която най-рано предупреди за нарастващата агресия на Китай, предприе редица мерки, за да му се противопостави, но дълго време не успяваше да намери точната външнополитическа формула, с която да го направи успешно и дългосрочно. Сега погледът на австралийците се насочва към новата администрация на Байдън.

Според повечето очаквания, конструирането на външната политика на новия президент е относително лесно упражнение. В основата му е комбинацията от завръщане към вижданията и подхода на Барак Обама и укрепване на ключовите съюзи и партньорства на САЩ. Конкретните изяви са достатъчно очевидни: завръщане към парижкото споразумение за климата, възстановяване на членството в СЗО, подновяване на диалога със съюзници и партньори и други. Тази стъпка към многостранна дипломация, съчетана с движение към добронамерен и ангажиран стил на междудържавно общуване приличат на успешна формула. Всъщност, същинските външнополитически предизвикателства за страната са на друго ниво. На първо място, САЩ и Европа са изправени пред трудността да изградят нова транс-атлантическа връзка в ситуация на множествени размествания в глобалната среда. Полето, върху което тя може да бъде изградена е широко, но изисква различни промени. Двете страни не просто трябва да престанат да се замерват с мита, а да интегрират икономиките си в по-голяма степен чрез изоставеното ново търговско споразумение. Изграждането на „съвместни индустриални шампиони“ е друга възможност, например чрез американска подкрепа за ‘Ericsson’ и  ‘Nokia’ в битката за 5G доминация. Необходима е и по-голяма политическа съвместимост в отношението към Китай и общи инициативи. Европа не просто трябва да инвестира повече в сигурността си, но и реално да се включи в гарантирането на сигурност далеч от нейните граници. Списъкът може да бъде продължен, но дори в този си вид съдържа достатъчно предизвикателства.

От системна гледна точка, най-същественото предизвикателство пред Байдън е формулирането на ново равновесие в отношенията с Китай. Два процеса се събират на едно място през последните години и вече изискват по-системна политическа формулировка. От една страна, от почти десетилетие Пекин има нова стратегия на повсеместна експанзия и позициониране в сърцевината на международната система. От друга, САЩ загуби опцията да игнорира тази реалност и усилията на предходната администрация в това отношение са достатъчно показателни. Във Вашингтон има вече не просто политическо мнозинство за далеч по-офанзивна стратегия спрямо Пекин, но и напредваща подготовка за нея. В сърцевината си, то обаче още няма ясна концепция за баланса между елементите на съперничество и сътрудничество. Това означава, че администрацията разполага с няколко месеца, за да формулира и предложи вариант на такава. На пръв поглед, този баланс изглежда достатъчно ясен: технологии и сигурност в първата графа, климатични промени и пандемии във втората. Реалността обаче ще бъда различна и стабилната му подредба ще е по-трудна и ще отнеме повече време от очакваното.

САЩ са изправени пред друга, не по-малко сложна задача. Успешната многостранна външна политика в сегашната глобална ситуация изисква съграждане на нова западна политическа общност, която отива отвъд отношенията с Европа. Геополитическите размествания на изток и конкуренцията с Пекин налагат по-добри, по-интензивни и по-структурирани отношения в целия индо-тихоокеански периметър. Това означава не просто подобряване на ключови двустранни партньорства с Южна Корея, Япония, Австралия, Филипините и Тайланд, но развиването на по-устойчиви структури. Например, т.н. ‘QUAD’ с Япония, Австралия и Индия укрепна по време на администрацията на Доналд Тръмп, но сега трябва да бъде доразвит. Сближаването с Индия е ключово в този контекст, но това трябва да се осъществи внимателно на фона на нейната дългосрочна политика на стратегическа автономност. Вашингтон трябва да разработи и платформи за сътрудничество в конкретни области и теми, за да укрепи позициите си, например, в областта на инфраструктурата. Новата администрация следва да намери и обратен път към регионалните споразумения за свободна търговия. Друга нелека задача е убеждаването на Европа, че и нейните интереси са застрашени, ако западните държави и техните модели продължават да отстъпват в този огромен геополитически периметър.

Съществува и следващо предизвикателство, на което американските власти ще трябва да намерят отговор. В десетилетията преди възхода на Изтока, формулата на американски ангажимент в  много части на света включваше политически ангажимент, гаранции за сигурност и отворен пазар. През последните години обаче, геоикономическото изместване към Азия проблематизира икономическата част от това уравнение в различни отношения. Двете най-съществени, особено в самата Азия, но не само, са нарастването на важността на търговските отношения с Китай и скока на китайски инвестиции в различните държави. Това отслабва стопанската връзка със САЩ и започва да създава устойчиви стимули за политическо отдалечаване. Тук трудността пред Вашингтон е сериозна, защото става въпрос за системна динамика, но не само. В американския модел, компаниите не правят инвестиции по партийна или държавна поръчка, а външната търговия не е толкова съществен компонент на БВП. За да удържи позиции обаче, администрацията на Байдън ще трябва да намери инструментариум за стопанско и инвестиционно реангажиране в най-различни части на света. Наченки на подобен процес има в областта на инфраструктурата и дигиталните технологии, но остават немалко въпросителни.

Петото предизвикателство има съществен вътрешно-политически компонент и е свързано с разклатения социален договор за външната политика на страната. В годините след началото на 21-и век, той се основаваше на укрепване на сигурността, особено след 11 септември 2001 година, и на ползите от глобализацията. И двата елемента обаче бяха поставени под съмнение през последното десетилетие, а дисонансът между елити и обществено мнение стана и политически осезаем. Предходната администрация съдържаше в себе си политики на реакция на това състояние, най-вече в свиването на външнополитическата активност и предоговарянето на и изтеглянето от споразумения за свободна търговия. На сегашната администрация обаче се пада трудната задача да намери нов баланс между усилия и ползи в глобалното позициониране на страната, което да има подкрепата на множеството американски избиратели. Струпването на толкова много дълбинни предизвикателства пред външната политика на САЩ се случва веднъж на генерация, а самият президент и неговия екип достатъчно ясно показват, че разбират мащаба на задачата и мерната единица за успех. Още първите месеци на новата администрация ще покажат как точно те мислят да се справят с тях.

Безсмисленият президент

Българският президент стартира своята предизборна кампания още в първите дни на изборната 2021 година. Реши да го направи под формата на консултации, които се проточиха с дни и по-скоро приличаха на продължителна пресконференция, отколкото на съдържателна политическа дискусия. След години на безлично присъствие в президентската институция, Румен Радев получи исторически подарък в началото на анти-правителствените протести, но го пропиля поради своята свръхреакция, неубедителната поза на народен водач и неспособността да трансформира недоволството в някакъв дневен ред. Това не е изненада, особено на фона на отсъствието на съдържателни идеи в отрязъка между избирането му и старта на последната протестна вълна. Липсата на политическа история се оказа успешен елемент от електоралната му заявка, но предпостави отсъствието на оформени позиции и цели. На практика, Радев навлиза в последните месеци на своя престой на „Дондуков“ 2 като най-безличния държавен глава от създаването на структурата в началото на прехода.

В известен смисъл, траекторията и битието на този президент са пределно ясни и безинтересни още от самото начало. Политически, Румен Радев е замислен като откровена инсталация. Моделиран социологически, неговата идентичност е производна на електоралната приемливост, която осигурява най-прекия път към президентската институция. Това не отменя факта на политическото рамо, което Бойко Борисов даде на политинженерната трупа, имала задачата да осъществи този проект. Трагикомичната кандидатура на Цецка Цачева имаше единствената задача да осигури удобен опонент, легитимен фон за победата на фантомния кандидат. Реторическите банализми имаха задачата просто да маркират политическо пространство, да осигурят институционален пълнеж и да уплътнят максимално обществените очаквания за фасадно присъствие. Очаквано, произведен като политически безлична и безисторична фигура, Радев прекара своя мандат в мъчителни усилия, поне на моменти, да генерира някаква мисловна кохерентност. Не е никаква изненада, че това не се случи. Инсталацията имаше други задачи.

Основната функция на Радев бе да уплътни максимално антизападния дневен ред, особено съществена задача след мандата на Росен Плевнелиев, който вбеси проруските среди със своята външнополитическа дейност и западна подкрепа. По-конкретно, сегашният президент трябваше да поддържа статуквото в стратегически сектори като енергетиката и сигурността, където Москва успешно блокира дълбоки промени от десетилетия. Профилът на самия обитател пък трябваше да неутрализира общуването и културната съвместимост с повечето западни лидери и да затвори този канал на потенциално влияние. В рамките на своите възможности, Радев положи необходимите усилия. Подкрепяше достатъчно шумно проруските проекти в енергетиката, с изключение на временната реторика по темата за „турски поток“, поради сблъсъка с Борисов. Правеше същото за „Белене“. По-видимо бе блокиращото му поведение по отношение на военната модернизация и стигна до трагикомичната ситуация като бивш военен да застане на пътя на отлаганото от толкова години реално съвместяване с натовските съюзници. Направи го по отношение на новите военни самолети, но и при другите проекти във военната област.

Румен Радев не успя да се справи и с друга съществена задача при функционирането на институцията. Съветническата и експертна общност в нея прилича повече на приятелски кръг от бивши колеги и институционализира тесен политически периметър и поглед. Това бе реална пречка в общуването на президенството във вътрешно- и външнополитически план. Подаваните директно от БСП кадри така и не бяха добре интегрирани в структурата и мимолетната кариера на един от шефовете на кабинета на Радев, Калоян Методиев, бе само един от примерите за това. Превъртането на прекалено много хора на различни позиции допълнително затрудни самото функциониране на президенството. Неназованият външнополитически „санитарен кордон“ около сегашния президент е друга отличителна черта на неговия мандат. Той остана не просто периферна фигура в европейската политика, но и не успя по никакъв начин да предложи някакви интересни идеи или гледни точки към съществените международни проблеми и дебати. Непрекъснатият му конфликт с правителството допълнително ограничи възможностите за влияние. През последните месеци се активизира по линия на инициативата „три морета“, но и това бе по-скоро битка с изпълнителната власт, отколкото автентична външнополитическа активност.

Финалната права на мандата на Румен Радев ще бъде запомнена с непрестанния конфликт с премиера Бойко Борисов. Ежедневието на този сблъсък е често изпълнено със самоцелни размени на реплики и напълно лишено от идеен и управленски смисъл. В същото време, сегашният президент е сякаш заклещен в него, защото трябва да поддържа претенцията си на водач на национална коалиция срещу режима на ГЕРБ, което го принуждава да търси непрестанни поводи за атака. Радев обаче не осъзнава кодираната асиметрия в този обмен, поставяща го в неудобна позиция. Разликите в правомощията правят така, че в крайна сметка, сблъсъкът е на думи срещу действия, с цялото условност относно рационалността и смисъла на това, което прави правителството. Кулминация на пълната несъстоятелност на мандата на Румен Радев бе наскоро представения проект за „национален стратегически документ“ на България. Текстът от 30-ина страници е бездарен преразказ на десетките стратегии, които се търкалят из българската администрация, съчетан с клишета и формулировки от учебници по публична администрация. Армията безлични съветници и експерти към президенството месеци наред си играха с този документ, имитираха консултации и мъдреха високопарния език, на който да подредят безсъдържателното упражнение.

Приключва най-безсмисления и безличен президентски мандат от българския преход. Той беше изпълнен с куха, стерилна институционалност, много поза и пълно отсъствие на принос към съществуващите обществени проблеми и дебати. Румен Радев не успя да инициира нови такива, дори не успя да осъществи значим политически жест. Острата му реакция на безумията на прокуратурата бе основателна, но в крайна сметка несъстоятелна и объркана. Тя е и далеч недостатъчна, за да трансформира внезапно пасивният обитател на институцията в сериозен политически играч. Предложеният като кулминация на мандата „национален стратегически документ“ пък е на ръба на комичното, несръчен преразказ на съществуващи документи и канонада от клишета и общи фрази без почти никаква управленска конкретика. Идните месеци ще бъдат една несекваща предизборна кампания на сегашния президент и е напълно възможно той да бъде отново удобна пресечна точка на различни интереси. Това че подобна маневра може да означава още пет години политическо безсмислие в основна институция на държавата съвсем очевидно не е сред техните притеснения.

Балчик в страната на чудесата

Имаше времена, в които националната гордост от миналото се центрираше около Възраждането, амбициозната мечта за писменост, образование и култура и споделената ценност на търсенето на знание и развитие през неговите пътища. Любовта към познанието и науката бе представяна като онази тясна пътека на национална възможност, която не зависи от политическото, от ограничеността на регионалната специфика, от подмятането на „Великите сили“. Живеехме с разказа за тях като непреходна опора на нацията, историческа гаранция за бъдещето ни. Тя обаче така и не се трансформира в реален гръбнак на политическа стратегия и решения, в инструмент за стопанско развитие. Образованието и науката не просто не получиха подобна роля, те бяха постепенно избутани, обезценени културно и неразвити институционално. Глутниците от агресивни и все по-прости политически хиени не само нямаха място за тях, тяхното присъствие единствено усилваше контрастите. Беше въпрос на време да се появят подходящите обслужващи културни субпродукти.

Тази тематика попадна в полето на избуялия през последните години поп национализъм. Подценяван елемент в него е генерирането на специфична „теория на познанието“, която е фолклористка и стъпва върху „народната мъдрост“, легенди и митове, усета на традиционното за нещата. Бабешките рецептурници не просто носят историческо познание, а се превръщат в легитимни координатни системи за третиране на болежки, организиране на поведение и отговор на предизвикателства. До всичко това стои хаотичната палитра от непоклатими езически убеждения и чалгизацията на религиозното. Социалната реалност може да се насочва с хвърляне на захар върху магистралата, за да спрат катастрофите. Здравната реалност може да се направлява от множеството отвари. Ако към всичко това добавим очевидни процеси като срив в институционалното доверие, затъване в когнитивното блато на социалните медии, избуяването на конспиративните теории и политическото побутване в тази посока от най-различни партии не е никаква изненада, че се озоваваме в ситуация, при която ваксините и 5G мрежите се превръщат в централни чудовища на нашия живот.

Балчик е в авангарда на великата битка срещу тях. Само преди няколко седмици, всички учители в основното училище „Св. Св. Кирил и Методий“ отказаха да се ваксинират и бяха веднага последвани от повечето техни колеги от средното училище в село Оброчище. По думите на директорката на основното школо, мнението на преподавателите било категорично и тя веднага е уведомила регионалния инспекторат по образованието. Само преди няколко месеца, общината стана и първата, която наложи мораториум върху изграждането на 5G мрежи на нейна територия след подписка на 183 местни граждани. В началото на годината и Поморие бе застигнат от протести по същата тема след инсталирането на нови антени на покрива на местен хотел. Чуха се мнения, според които „няма специалист в световен мащаб, който да казва че 5G е хубаво нещо“, а мнозина заявиха, че жилищата им ще се превърнат в „рентгенови кабинети“. Мездра също наложи мораториум, а кметовете на Русе и Сандански заплашват с подобни мерки. Не е трудно да се предвиди, че тази вълна ще набира скорост и градовете с подобни подписки единствено ще се увеличават през идната година.

Разбира се, възможно е да погледнем на подобни случки просто като любопитни, куриозни културни странности. Много хора ги възприемат като пореден „много шум за нищо“, който ще оттече тихомълком под ежедневния поток на събитията. Местни маргинали ще си поиграят на политическа значимост, ще регистрират мимолетни победи, но в крайна сметка ще отстъпят. Зад тях обаче отново стоят достатъчно важни и дългосрочно рискови механизми и процеси, които заслужават внимание отвъд чисто културната логика, която подпомогна подобни публични кампании. Активността в Балчик е свързана с агресивната про-руска партия „Възраждане“, която през последната година разделя политическото си внимание между правителството, новото поколение мрежи и Бил Гейтс с неговите пъклени планове за чипиране. Разследване на „Свободна Европа“ за случващото се в Мездра разкри още по-интересна картина. Център на действията там е общински съветник от друга про-руска партия, „Българска пролет“, който не само събира една подписка, но и участва активно в генерирането на друга, този път сред монахини в Струпешкия манастир, „Св. Илия Пророк“. Една от тях признава, че „експертизата“ зад тяхната подписка е на бивш военен, който ги е посетил и обяснил колко вредна е тази технология за нервната система. Естествено, станало дума и за Истанбулската конвенция.

Описаната социално-политическа механика на ретранслация на подадените идеи и каузи от анти-западните среди е от доста нисък порядък, но и достатъчно продуктивна. Конфигурацията от анти-ваксърски и анти-5G теории е видима и на далеч по-високи политически и публични нива и присъства все по-широко в България. Нейните постижения са откриваеми в социологическите данни от последните седмици и месеци. Те са директно осъществяване на основна, обща политическа диспозиция на руската външна политика от поне десетилетие. Тя е насочена към множественото нарушаване на всякакви линии и процеси на развитие в западните общества и икономики. Отдавна лишена от способност да предлага убедителни идейни рамки, концепции и модели, нейната мотивация е да разрушава, пречи, блокира, забавя. От руска гледна точка, тази нагласа има своето рационално основание. Тя се опитва да удържи изходно положение на остатъчен паритет и позиции с околния западен свят в ситуация на дългосрочни негативни динамики в нейното икономическо, социално и технологическо битие. По тази причина, блокирането, максималната нестабилност и загуба на посока се превръщат в единствена външнополитическа алтернатива за Москва.

Разбира се, както и в много други случаи, руската страна не полага особено усилие да прави това, което проповядва. Буквално седмици преди политическите анти-5G маневри из малките български градчета, водещата руска телекомуникационна компания, „MTS“, подписа договор за целия пакет от 5G продукти с китайската компания ‘Huawei’ на стойност от 94 милиона долара. Нещо повече, през юли 2020-та, фирмата получава от руската държава първия лиценз за изграждане на всеобхватна 5G мрежа на територията на цялата страна с краен срок юли 2022 година. Това решение пък е в изпълнение на споразумение между Русия и Китай, прието през 2019-та и имащо изричната задача да подпомогне руското развитие в тази технологична сфера и бързото навлизане на тези мрежи. Китайците имат вече почти 100 руски служители и 4 развойни центъра, а броят на заети от „Хуауей“ се очаква да нарасне с още 100 до 2024 година. Част от дейностите се финансират от руски банки като „Сбербанк“, чийто шеф пък е бивш министър на икономиката и търговията. На практика, всички телекомуникационни компании там вече са надпреварват да купуват китайски 5G продукти и това не е случайно. Руските официални власти преди доста време взеха решение за реален старт на 5G мрежите в Москва още през 2022 година и сега предстои да приемат съответните необходими стандарти. Нещо повече, към 2024-та подобна инфраструктура трябва вече да съществува и работи във всички руски градове с над 300 000 жители.

Създаването на измислени светове и дилеми става все по-лесно по нашите земи. Възможните инструменти за тяхното генериране също се увеличават, от поп национализма до откровената продажност. Сривът на институции и авторитети допълнително отваря полета за непрестанно пласиране на всякакви щуротии, които подметнати в социалните медии моментално се превръщат в истерични и позиционни битки. Необратимо делегитимираното сегашно правителство пък просто се пързаля по течението на най-малкото съпротивление и бяга от разрешаването на всякакви проблеми. Трудно е да се очертаят реалистични сценарии за излизане от подобна ситуация, сякаш условията на тази реалност са вече прекалено вкоренени. И докато хвърляме захар срещу катастрофите, цената на глупостта нараства. С всеки изминал ден.

Институции няма. И какво от това?!

Българското общество очевидно е вече претръпнало и към най-стряскащите провали на своите управления. Дори въпросът за живот и смъртта не е в състояние да го впечатли особено. От седмици страната е настанена на и около върха на поредната антикласация, този път за смъртност от сегашния корона вирус. При всичките условности на статистиката през последните месеци, в нашия случай презумцията е далеч по-логично да бъде на страната на подценяването. Независимо от това, максималното, което можем да чуем е умореното измрънкване на каквато опозиция е останала по тези земи. Дори бруталните конкретни образи на хаоса не променят много картината. Репортажите за умиращи по стълбите на болниците хора или родилки, даряващи живот някъде по пътя между няколко града, чиито болници винаги намират някаква причина да не ги приемат, са вече рутинна част от ежедневния медиен пейзаж. Единственото по-банално нещо в него е сегашния здравен министър, който прекарва поне половината си работно време в пресконференции и интервюта. Подобен клиничен случай на обсебваща суета не бяхме имали от доста време. Сякаш в сегашното си състояние нашето общество просто отказва да приеме, че смъртта около нас не е природна логика, а социален и политически провал. Може би защото признанието на второто изисква реакция, поне като минимално потвърждение на остатъчна способност за етика.

В далечния вече месец март, група доброволци от ИТ сектора предложиха своята експертиза, за да се решат веднъж завинаги драмите с инфо системите в здравеопазването и хаоса с линейки, рецепти и всякакви други процедури. Чак премиерът се трогна от техния патриотизъм. В изблик на заръчан ентусиазъм дори държавната фирма „Информационно обслужване“ реши да дарява доброволен труд. Тогавашният пореден министър на здравеопазването надлежно обеща всичко да е готово до ноември. Цялата история приключи по добре познатия начин. Отдавна е ясно, че в здравната система има прекалено много хранилки, за да бъдат решени нейните проблеми. Нищо че струват човешки живот. Тихомълком и без никакъв шум, в последното предколедно раздаване на публични пари бяха включени и още около 15 милиона лева за бездънната яма на телефон 112. Тя процъфтява вече десетилетия, още от времето на някогашния вицепремиер Емел Етем, за която вече никой дори не си спомня. Това че хаосът и там буквално сее смърт очевидно не впечатлява много хора. Сега едни пари ще отидат по предназначение за още една „система“, която щяла да подобри функционирането й. Историята подсказва каква е вероятността това да се случи. Остана неясно и какво пречи да се създаде платформа, която ефективно да управлява „Бърза помощ“ и разпределението на свободните болнични легла, за да бъде най-накрая преустановено това унизително и смъртоносно обикаляне на болни хора. Но това сигурно е въпрос на още няколко милиона.

Нормалните общества управляват ежедневието и кризите през институции. Ние го правим през телефони и стоящите в тях мрежи от приятели, роднини, ортаци и контакти. Най-главният телефон е на най-главния човек в държавата, с него тя се „управлява“. Или по-скоро с текстови съобщения. Тази реалност е особено видима в годините на управление на сегашния премиер и не е някаква изненада. По-забележими и важни са поредните „иновации“ на престоя на Борисов във властта, всичките по посока на окончателния разпад на институционалността. Една от тях е антропологическия срив по върховете на управлението, назначаването на може би най-безличните, безгръбначни слуги на министерски позиции с единствената им функция да слагат подписи и осигуряват мълчалив параван. Ако тези позиции се попълваха чрез лотария, през последните години със сигурност там щяха да попаднат по-смислени хора. Друго измерение на срива е обърнато към кризата с епидемията. Успоредно с институционалното безсилие станахме свидетели на пълната им неспособност да осмислят дефицити, неуспехи и провали и да ги коригират поне частично. От пролетта сме ежедневно заклещени в проблеми, но на практика не чухме никаква свързана управленска мисъл за нещата, които не са наред и как те да бъдат подобрени. Сякаш не преминаваме през най-голямото здравно-институционално сътресение на последните десетилетия, сякаш няма необходимост от дълбок и безмилостен разрез на здравната ни система. Още по-страшен е третия завой на Борисов и компания, който директно ни връща обратно на пътя към авторитаризма и пълното беззаконие. Трансформацията на институциите в откровени бухалки е вече в напреднала фаза, както стана още по-видно през изминалата година със случаи като „осемте джуджета“ и атаките срещу шефката на българския фармацевтичен съюз. В тази реалност започват да изчезват и бледите подобия на правова държава, каквито с много усилия конструирахме през последните 20-ина години.

Защо обаче се търпи всичко това? Протестите от изминаващата година едва ли могат да бъдат интерпретирани като еднозначно недоволство от подкопаването на институциите. Те са по-скоро комбинация от предозирането на самия Борисов, умора и втръсване от самата персона и очакване за циклична смяна на играчите. Всъщност, като общество ние отново се връщаме към откровено неинституционални начини на съществуване. Един е чрез успоредния механизъм на нерегламентирания достъп до услугите, които иначе се предполага че са рутинни и резултат от общото функциониране на публичните системи. Това струва пари и наскорошно проучване стигна до сумата от около четири милиарда и половина лева допълнителни плащания конкретно за здравеопазването. Друг начин е чрез комбинирането на различни неформални социални мрежи с оглед осигуряване на публични услуги. Този хоризонтал от различни видове контакти на практика измества модерната система за генериране на обществени блага. Ако вашият хоризонтал не е достатъчно плътен, рискът за живота ви нараства. Подозирам, че случаите с починалите хора по стълбите на болниците са точно такива. За съжаление, в здравния хаос около епидемията станахме свидетели и на слабостта на гражданското общество, доколкото е въобще структурирано и устойчиво. Множеството организации, които се появиха през последните години нито изиграха съществена публична и критична роля, нито се обединиха, за да потърсят някаква по-системна промяна. Възникнали в повечето случаи като инструменти за буквално спасение на пострадали от здравния хаос, те не успяват да направят следваща крачка.

Всичко това не е изненада. Погледнато по-исторически, контурите на настоящето силно приличат на социалния бартер от времето на соца, макар в сегашния му вариант той да е по-монетизиран. Мрежите на партията и съселяните са модифицирани и допълнени, но за хората живели и в двете системи, приликите са очевидни. В демократично време, ние като общество побързахме да се върнем към това мислене. Първите години след 1989-та прекарахме в опит да влезем в новия свят без да излизаме от предходния. И точно когато започнахме да излизаме от провала на този мисловен и политически фалит си избрахме бившия цар. Избрахме бащица, вместо система. Избрахме управление чрез индивидуална воля, вместо абстрактни и универсални принципи и механизми, подредени в институции. После пробвахме формализирането на парцелирането по формулата „3–5–8“ и затворихме цикъла с бодигарда на Тато. Нищо в актуалното политическо търсене и предлагане не подсказва проблематизиране на този манталитет и модел. За известно време изглеждаше сякаш сме мобилизирани като страна да се променим, да догоним по-развитите, да си моделираме живота по съвместим начин. Това обаче постепенно изчезна и вместо да се учим от други нации вече единствено търсим начини да ги осмиваме. Битието без институции изглежда е нашето бъдеще, ние очевидно сме решени просто да оцеляваме в неговата несигурност, вместо да го променяме. Затова пълнете телефони в правилните номера, намирайте точните контакти и спестявайте. От това може да зависи вашия живот. Буквално!

Невъзможният компромис с Китай

От няколко години върви интересно интелектуално състезание. Професори и анализатори са в трескава надпревара как и кой ще измисли най-точното и хващащо ухото определение за конфликта между САЩ и Китай. Кандидатите не са малко и варират между „нова студена война“, „геополитическа конкуренция“,  „завръщане на историята“ и „системен конкурент“. Първите залпове на Доналд Тръмп преди няколко години не бяха приети от мнозина, по познати причини. Отиващият си президент бе пословичен с непостоянството си, търсеше бърза електорална победа за своите избиратели в средните щати, отсъстваше цялостна рамка за подобно мащабно преобръщане на външната политика на страната и т.н. Европа гледаше притеснена отстрани и много правителства просто очакваха вълната да отмине, за да могат да продължат продължаващия десетилетия „меден период“ в отношенията с Китай. Австралия бе сравнително изолирана в апелите си за преосмисляне на общуването с Пекин и смяна на парадигмата. Но събитията се ускориха и само в рамките на две години Западът сближи позициите си и постепенно възприе далеч по-различна позиция относно Китай в сравнение с последните десетилетия. ЕС също обяви Пекин за „системен конкурент“, прие аргументите за рисковете от неговата продължаваща технологична експанзия и реши да подкрепи своите големи фирми в позиционирането и борбата за стопански превес. Така западният свят и Китай се озоваха в ситуация на остра конкуренция, а намирането на компромис изглежда все по-трудно. При това името на американския президент далеч не е най-голямото препятствие. Най-съществените са поне три.

Първото е свързано с исторически целенасочената асиметрия в отношенията между Запада и Китай. Най-общо, тя се изразява в липсата на реципрочност по отношение на пазарния достъп, степента на държавна подкрепа и скоростта на изравняване между двете страни. Казано иначе, Пекин има много по-голям излаз на западните пазари, оставен е в значителна степен да подкрепя своите компании, а времевата рамка за отпадането на тези условия е доста разтеглена. Отношенията са дефинирани по този начин в началото на този век и са до голяма степен фиксирани при присъединяването на Китай към Световната търговска организация. Този компромис е приемлив и за двете страни, при това за доста продължително време. Западът включва комунистическия гигант в глобалната либерална стопанска система, разширява пазара и получава перспектива за достъп на страната. Китай получава излаз към богатите страни, ускорява експортния си модел, модернизира икономиката си, трупа финансов ресурс за инвестиции и в значителна степен опазва възможността сам да регулира обхвата и скоростта на икономическите промени. От доста години обаче, тази сделка е все по-проблемна за Запада, макар повечето политици често да не разбират откъде точно идват проблемите и как те трябва да бъде решени. Пекин няма особен интерес да променя цялостната архитектура на тези отношения и макар постепенно да отваря все повече сектори на икономиката си, официалните власти не са склонни да се лишат от ключов инструмент за управление на и без това достатъчно сложния преход към нов тип икономическа структура. Нещо повече, загуба на контрол върху темпото на промените ще направи цялостната социална ситуация особено нестабилна и непредвидима. На този фон вероятността от предоговаряне на отношенията между двете страни изглежда ниска.

Второто голямо препятствие е свързано с преобръщането на възприятията спрямо Китай през последните години. Последното проучване на ‘Pew Research’ от октомври тази година дава отлична представа за динамиката на процеса. Например, само за три години (между 2017 и 2020 година), негативните нагласи към Пекин във Великобритания скачат от 37% на 74%, в Германия от 53% на 71%, в САЩ от 47% на 73%, а във Франция от 52% на 70%! Идентични са тенденциите и в по-малките страни, както и в самата Азия, макар държавите там да познават доста по-добре своя съсед. Подобно влошаване на отношението изглежда безпрецедентно и едва ли ще може да бъде преобърнато в обозримо бъдеще без някакви драматични промени в поведението на Китай и в общата глобална среда. Дълбочината на промяната е видима и в цялата политико-институционална инфраструктура на западните държави и организации. В рамките на няколко години, на практика повечето от тях предефинираха ключово разбиране и предпоставка на отношенията с Пекин. Естествено, езикът се различава, но се движи изцяло в един регистър – геополитически конкурент, системно противостоене или злонамерен „трети играч“. Изтласкването на „Хуауей“ от критичната инфраструктура е просто знак за трансформацията, но на практика сме свидетели на края на епохата на възприятията за ‘win-win’ отношения. Изместването може да бъде констатирано в най-различни процеси – от завръщането на индустриалната политика в Европа до преформатиране на цялостната архитектура и достъп до критичната инфраструктура на Запада. Възстановяване на отношенията с Пекин преминава през поне частично овладяване на този процес и неговото омекотяване. За нещо подобно към момента няма перспективи.

Третата трудност идва от нарастващото „разкачване“ между западния свят и Китай. Има области, в които то напредва с много голяма скорост като най-очевидния пример е в областта на технологиите и дигиталните отношения. Тук става въпрос не само за най-коментираните компании като „Хуауей“ и ‘ZTE’ и тяхното изваждане от западната екосистема, но и за прекъсването на търговски отношения между множество компании във все повече технологични области. И тук сблъсъкът далеч не се изчерпва с отношения между няколко групи стопански субекти. Става въпрос за остра конкуренция за превес в цели сектори на икономиката на бъдещето. По тази причина битката вече се пренесе и на терена на апликациите, тук сблъсъкът далеч не е само за технологично предимство, а за опазване и контрол върху „петрола на бъдещето“ – данните. Последната държава, която се включи е Индия, макар тя да използва за оправдание военните сблъсъци по границата с Китай. Друго поле на „разкачване“, макар и все още по-скоро реторическо, са сложните производствени вериги в ключови сектори и постепенното им завръщане в западните икономики или поне в техните периферии. Тук все още няма съществени развития, но не е случайно, че все повече държави има отделни фондове за връщане на производства, например Япония. Много по-малко внимание получава друга динамика на конкуренция, която ще ускори отдалечаването между Запада и Пекин. Тя е свързана с китайската политика на създаване на алтернативни системи от глобални стандарти в различни области, които да изместят западните. Тези техни усилия непрестанно набират скорост.

Съществуват и още основания за продължаващо противостоене, макар отсега да е ясно, че остава императив за съвместимост между интересите и поведението на двете страни. Новият президент на САЩ със сигурност ще се опита да намери някакво поле на възстановяване на сътрудничеството. Но динамиката на раздалечаване е вече сериозна и засяга множество елементи на глобалната среда. Идното десетилетие със сигурност се превръща в историческа арена на конфликт, а основна задача ще бъде неговото овладяване. Европа е в особено трудна позиция, доста икономически зависима от Китай, но в същото време непрестанно уязвима за неговите множествени стратегии на овладяване и отслабване. САЩ също тепърва трябва да намерят по-дългосрочен баланс между икономика и сигурност. Западните съюзници в Азия са в най-трудна ситуация, защото са вече под непосредствените политически и стопански удари на Пекин. Намирането на устойчиво равновесие в целия този комплекс от отношения ще е голямата стратегическа задача на идните години, но засега перспективите за успех не са много впечатляващи.

След профанизацията

Извън мрежовите кръгове на управляващите, все по-често може да се открие един почти непоклатим консенсус. В един глас, все повече хора оплакват профанизацията на българската политика. Живеем с натрапчивото усещане и реалност за необратим срив в неговия базов антропологически гръбнак. Непрестанно сме свидетели на драматично разминаване между очакванията ни за политически и експертен облик и актуалните субекти на институционалната ни публичност.

Геополитическата възможност на България

Нейните контури са видими от поне половин десетилетие в множеството размествания на глобалната и регионална среда, както и в пластовете на европейската политика и светоусещане за бъдещето. Но българската политическа система не е в състояние да ги осмисли институционално и пропуска поредици от възможности за пренасочване и актизивиране на външната ни политика. Различни процеси постепенно размиват „меките“ външни граници на ЕС и проблематизират дългосрочно логиката на широко и открито общуване по нейните линии, било политическо, културно или по въпросите на сигурността.

Носталгии

Политическото ни ежедневие е вече напълно обгърнато в носталгии. Цялата реторика е лишена от разговор за бъдещето, тънем в едномерно ежедневие, което няма никаква перспектива, никаква идея за бъдещето. Скачаме от скандал на скандал, от обида на обида, от криза на криза. Кафяво-жълтата публичност отдавна замаза всякакви наченки на смислени дебати и политически теми и просто излива порция след порция на отблъскващ битовизъм, насилие, пародии на конфликти и откровени измислици.

Европейският национален парламент

Европейският парламент заприлича на национален. Всички тенденции, които от няколко години са видими в отделните национални системи са вече факт и на ниво ЕС. Центристките партии губят влияние, а либерали, евроскептици и зелени набират скорост. Големият пробив на скептиците може и да не се състоя, но тяхното влияние продължава да нараства. Макро тенденцията на срив на социалдемократите за сметка на зелените е все по-очевидна.

ЕС като второ НАТО

Само допреди десетина години, мнозина спекулираха, че НАТО е на път постепенно да прелее в Европейския съюз. Логиката за това бе наглед необратима. Военните заплахи намаляваха, докато невоенните нарастваха. Глобализацията вървеше по план и бъдещите рискове изглеждаха все повече от невоенен характер. Междувременно пък, ЕС все повече се занимаваше с „правосъдие и вътрешни работи, „общият покрив“, под който организацията разполагаше всички въпроси на „меката сигурност“.

Китермания

Наскоро избухна дипломатически скандал между Холандия и Франция. В края на разговор между Марк Руте и Емануел Макрон, премиерът тактично информира френската страна, че холандците са придобили 14% от акциите на Air France – KLM, точно колкото притежава и Париж. Целият френски естаблишмент бе бесен, силната държавна интервенция отдавна се приема като тяхно изконно право, с което останалите европейски държави се съобразяват.

Глобализация без лидери

Давос е сред най-лесните цели за осмиване и презрение. Критиките към световния икономически форум варират от обвинения, че е просто говорилня до това, че е омерзителен богаташки купон. Единствено сериозните мерки за сигурност досега са го опазили от недоволството на толкова много хора. Всъщност обаче, през последните години срещата се превърна в една от най-интересните и все по-представителни платформи за грамотни дискусии по ключовите проблеми и предизвикателства на нашия ден.

Краят на бъдещето

Почти неусетно бъдещето изчезна от българското публично въображение и мисъл. В рамките на малко повече от две десетилетия преминахме от това да мечтаем за него до това да се страхуваме, от това да дискутираме оптимистични сценарии до това да изпадаме в истеричен страх, от това да виждаме възможности до това да откриваме единствено заплахи и безвремие. Българското бъдеще остана без говорители. Партии и политици нямат и грам достоверност и легитимност, за да го правят убедително.

Пост-истината. След 20 години

Когато „пост-истината“ бе обявена за дума на годината през 2016 година, сякаш почти всички забелязаха събитието. Колективното усещане бе, че на нещо важно и съществено около нас е намерено подходящото име. Че моментът е уловен точно и сме успели да се ориентираме адекватно в дебрите на сложната и често хаотична ежедневна публична реалност. Думата веднага стана нарицателно и се озова в речника на всички – политици, коментатори, преподаватели, обикновени хора. Тя светкавично успя да генерира и цяла мрежа от понятия около себе си, с които да я обясним по-добре, да осмислим пътищата, водещи до нея.

Най-великата нация

 

На 8 май тази година, 69-годишният китаец, Шиа Боу, успя да покори Еверест. Това обикновено не би било никаква съществена новина, ако двата крака на Шиа не бяха ампутирани през далечната 1975 година, когато той ги губи по време на друга експедиция след като дава своя спален чувал на колега от Тибет, останал без екипировка по време на слизане. Заспива през нощта и крайници му измръзват. Това обаче не спира китаецът и той прави поредица от нови опити с помощта на протези на двата крака, докато не успява преди няколко седмици.

Кръстопътни илюзии

Някога българското бъдеще бе швейцарско. Или поне така се опитваха да ни убеждават различни групи хора в българската политика, които не желаеха страната ни да стартира процеса си на европейска интеграция. Според тази нагласа, разпадането на комунистическия блок ни предоставяше уникалната възможност да се позиционираме „мостово“, като геополитически и търговски кръстопът, което не просто импонира на миналото ни, но обещава бляскаво бъдеще отвъд изключващи военни и търговски формирования. Икономическите възможности предполагаха политически неутралитет.

Технологията на „Европа на две скорости“

Едно притеснение броди из умовете на различни европейски политици, призракът на „Европа на различни скорости“, която ще фрагментира съюза, ще изолира южната и източната периферии и постепенно ще отнеме духа на общите идеи и цели. Все по-често това се предлага като основен образ на ЕС на бъдещето. За някои това е възможност той да бъде спасен от самия себе си, за други е реален риск, който може не просто да маргинализира държавите им, но и да свие основните ресурси за просперитет и сигурност.

Във вашето лице

Показаният среден пръст от един телевизионен водещ бе всъщност подарък за недоволните в българското общество, за тези, които са наглед на ръба на търпението си от ставащото у нас. Доскоро мислехме, че подобни внезапни изпускания, или пък неудържима наглост, ще бъдат отключващите събития на недоволството. Социалният взрив „Пеевски-шеф-на-ДАНС“ се превърна в норма и очакване на аналитичното въображение за избуяващ протест, малко парадоксално това се случи в мислите на двете страни от тогавашното противостоене.

Блокираща сила

Нещо интересно ще се случи в Швеция през май тази година. За първи път от 1961 година насам всеки гражданин ще получи малка книжка, озаглавена „В случай на кризи или война“, в която ще се съдържат съвети по най-различни въпроси – от по-общи обяснения за кибер атаки и тероризъм до практически напътствия за действие в критични моменти. Страната на „мирния дивидент“ е сякаш внезапно обсебена от рисковете и заплахите около нея, за първи път всичките четири дясно-центристки партии се обявиха в подкрепа на членството в НАТО, а наскоро правителството подписа разширено споразумение за сътрудничество с Алианса.

След сабите, преди Нобеловата награда

Само преди дни наши сънародници попаднаха в капана на изригнал вулкан на остров Бали и шумно изразиха своето негодувание от липсата на подкрепа от българското посолство в Индонезия. Сигурен съм, че малцина са си направили труда да разгледат уеб страницата му. Ако го бяха направили, щяха да открият доста любопитна картина, която чудесно обобщава състоянието на българското представителство зад граница и на външната ни политика.

Био / Техно България

В началото на тази година Джак Ма даде обширно интервю, в което обясни с прости думи своята инвестиционна стратегия. Запитан как решава в какво да инвестира, той даде кратък отговор: „Подкрепям идеи, които решават големи проблеми. Например, виждам, че все повече хора са нещастни и нездрави и се насочвам натам“. След което даде за пример неговата собствена страна, Китай. Преди две години пък бе публикувана карта на Европа, конструирана според търсенията на китайците в „Байду“. На нея, България фигурира като „дълголетие чрез потребление на млечни продукти“.

Руският консенсус

България е от малкото страни, в които разговорът за националната сигурност с такава унизителна лекота се превръща в състезание кой, как и колко точно обича Русия. Този поток на емоцията и мисълта на българските политици е достатъчно добре известен, но едва в този Парламент всякаквите отклонения от тази голяма любов загубиха възможността да нарушават почти еротичната страст, с която темата се обсъжда. В обръщение е цялата канонада от клишета, от „дълбоките корени на народната любов“, през „стратегическите възможности“ на „необятния руски пазар“, до непреходността на отношенията между „двата братски народа“.

Граждани в черно

Едва ли има човек, който не им съчувства. Поне малко, може би дори сред някои от джигитите. През последните години в телевизионните студиа върви една тъжна и безкрайна процесия от облечени в черно, скърбящи хора, близки на поредните жертви на вече баналната, но постоянно разрастваща се „война по пътищата“. Ден след ден четем трагични новини от цялата страна и гледаме разни европейски класации за загинали по пътищата, в които се сриваме.

ЕС има нова формула. И скоростите не са най-важното

Приказките за разпада на ЕС са вече клише. Преди години носеха усещането за аналитичен скок в доскоро немислимото, но днес са банални и все повече лишени от аргументи. Мнозина с удоволствие изброяваха криза след криза, за да обосноват задаващия се край. Медийният цирк приемаше с особен хъс тези вестоносци на разпада, за някои той се превърна в ежедневно занимание. Подобни предсказания станаха неотменим елемент от концептуалното и политическо въоръжение на противниците на съюза и неговото бъдеще.

Краят на играта?

Бойко Борисов прилича на човек, който вече не вярва в собствената си достоверност. Гримасата на досада става все по-отчетлива, думите и тезите все по-еднообразни и натрапчиви, усещането за приближаващ край все по-осезаемо. Залиняването на харизмата не е новина, но нейното изтощаване дори принуди бившия премиер да се занимава с класическа предизборна кампания, да обяснява политики, да навлиза в детайли по управленски теми, което винаги видимо му е било досадно.

Our G-n World

The coming of Donald Trump marks the final ascendancy of the G-n world even if more for its symbolism than the culmination of on-going trends. We seem to be, yet again, searching for the right definition of renewed instability and uncertainty. For a while G – 2 was useful in eluding the emergence of China but proved a very partial, even wishful depiction of the future desired by some. G – 20 sought to define a world shifting to the East in times of purported Western relative decline and in the thralls of a global crisis in dire need of institutional containment.

Антагонизмът на малките отлики

Отегчението е простено. Надали са много изненаданите от поредната вълна хаос и караници в българската широка десница и видимата досада, с която доста хора реагират. Някои сигурно вече гледат на случващото се като на сериал, в който най-интересният въпрос е дали и този сезон ще приключи като предишния. Други отдавна са загубили интерес и претръпнали и разочаровани са насочили политическото си рацио към партията на властта, поне досега, ГЕРБ.

Ти къв си, бе…..

Отлично знаем, че това в България не е въпрос. Твърде често го чуваме при запознанство на пътя, или пък на някое друго място извън уюта на малките общности, в които сме се скрили. Има такива фрази, които обобщават целия ни живот без да изискват понятия или контекст. Например, „и сеа кво праим“ или пък „вас кой ви праща“. Зад тях са струпани толкова много отношения, има работа за много социолози. Тези кодове обаче са в нашето ежедневие и когато ни ги подхвърлят като цяло веднага разбираме в каква ситуация сме попаднали и горе-долу как трябва да реагираме.

Втори Гоце

Приликите дойдоха още по-бързо от очакваното. Първото посещение на новия президент извън страната трябваше да легитимира прозападната му ориентация, но вместо това затвърди и разшири подозренията. Новият президент представи една твърде обща, разхвърляна и дистанцирана картина на предизвикателствата пред ЕС и НАТО, акцентира някои наши притеснения, без да направи смислени предложения, и накрая директно обвърза развитието на алианса с подобряването на отношенията с Русия.

Мухата е слон

Ако слушате оплаквачите на санкциите срещу Русия за анексията на Крим и нахлуването в източна Украйна, икономики като нашата вече трябваше едва ли не да са фалирали. От няколко години въвеждането и поддържането на режима на ограничения се представя като постоянен апокалипсис, който ще разруши всичко по пътя си. Българската левица вече е толкова пристрастена към темата, че ентусиазмът, с който говори по нея е неприлично сърцат. През 2014-та година правителството Пеевски – Орешарски пък изпадна в истерия и икономическото министерство в официалните си позиции услужливо започна да обяснява, че вълната от санкции ще има негативни „системни последствия“ страната ни. Разбира се, реалната картина е съвсем различна, но тя продължава да е напълно отсъстваща от българската политика и публичност. Затова и не е изненада, че мухата спокойно се представя за слон.

Благотворителният патриотизъм

Патриотизмът в днешно време не се брои, ако не е шумен и показен. Всъщност, да го наричаме така не е дори достатъчно модно. Той днес може да е единствено национализъм, настъпващ наглед повсеместно и с все повече дрънчене и шум. Неговите флагмани са увити в знамена, постват агресивно в социалните медии, опитват се да определят кое и как е достатъчно националистическо. Периодично шестват компактно из София и големите градове, за да ни подсетят, че българи е равно на юнаци и прибират отново знамената до следващата изява.

Вината на оптимизма

Ревизията на историята не е нужно да се случва предимно през целенасочени, бляскави интерпретации. Нито пък са необходими някакви разгърнати заявки, мисловни проекти с изрична цел и политическа подкрепа. Подмяната може да се случва плавно, почти лековато, чрез аналитична и коментарна инерция, улеснена от генерационна промяна. Нещо подобно се случва с оценката за цялостната атмосфера и ключови събития в първите години след падането на „Берлинската стена“. Успехът на либералната демокрация и пазара в края на 80-те години на миналия век все по-често се неглижира или директно отрича.

Неврозата от кризи като „новото нормално“

Едва започнала, поне в Европа 2016–та вече се оформя като годината на голямата невроза от нова криза. Опарени от самодоволството преди глобалната криза сега сме свидетели на трескави предсказания за задаващи се турбуленции. Всеки ден някой обяснява неизбежността на новия срив и предрича скорошното му случване. Свидетели сме на интересно явление, индикаторите за непосредствена криза са малко, но убедеността в нейната поява постоянно нараства.

Парчета Москва

„Хибридната война“ може вече да е разпознаваемо понятие, но тепърва предстои да бъде пълноценно разбрано. Неговата драматичност вече дразни мнозина, докато други убедено обясняват, че всъщност не описва някаква кой знае каква нова реалност, която да заслужава специално внимание. Трети настояват, че фокусирането върху него не е особено полезно, защото вдига твърде много залозите в общуването с Русия, ограничава полето за реакция и измества вниманието и ресурсите от далеч по-важни непосредствени предизвикателства.

Сглоби си история

Оказа се, че новия паметник на Самуил е всъщност платно, върху което спечелилият конкурса архитект е подреждал доста свободно различни исторически фрагменти. По този начин, и доста иронично, укрепването на нашата национална памет и по-доброто й опредметяване преминава през фриволна пост-модерна игра. Подобни иронии обаче едва ли ще бъдат забелязани, още по-малко осмислени. Видимо напира остро желание за психологическо и символно уплътняване на зееща безтегловност.

Контра свят

Изборът на понятия често маскира допълнително това, което те се опитват да обозначат. Нещо подобно се случва през последните месеци с информационната битка, инициирана от Русия около анексирането на Крим и нахлуването в Украйна. Наглед тя се занимава предимно с конструирането и „разтегляне“ на факти и рамки за тяхната интерпретация.

Фалшиво спокойствие I

„Националният консенсус“ за ЕС и НАТО отдавна е клише, рутинно вплетено в езика и презумциите на нашия политически живот. В стандартния прочит на съвременната ни политическа история дебатите за мястото на страната приключват с отказа на бившата комунистическа партия да е приятел с типажи като Слободан Милошевич и да организира митинги срещу НАТО. Самите присъединявания към ЕС и НАТО в средата на миналото десетилетие бяха възприети от повечето хора като окончателна крайна точка на геополитическата несигурност.

Вкусът на бездарието

Храната е политика. Има обаче ирония, че това се потвърди не от текста и автора на „Соц гурме“, Албена Шкодрова, а от армиите от пазители на соца и техните верни шестващи тролове. Обединеният фронт срещу кулинарното разконспириране на социализма впечатли с бързината на своето създаване и с трескавите атаки, които предприе преди още повечето остриета да са смогнали да попрегледат книгата.

Коледа

Хубава Коледа и здрава 2015 година на всички, които се отбиват все още тук!

Протестно общество

Те са вече ежедневни, навсякъде, по всякакви поводи. Властта е вече принудена да се притеснява кога и откъде ще й дойде следващия. Новият Парламент започва работа също опасан от протестиращи. Бавно, но сигурно се превръщаме в общество на протеста. Ако ви се занимава можете да си правите ежедневна хроника за тях, срещу застрояване на градинки, проблеми с лекарства, за вдигнати пешеходни пътеки, на вложители на банки и т.н.

Задача от нов порядък на ръба на управляемостта

Сдобихме се с най-фрагментирания Парламент след най-ниската избирателна активност от падането на „Берлинската стена“ насам и страната застава на ръба на управляемостта. Социалният разпад все по-отчетливо намира своето отражение в политическата система. Неудържимо нарастващото чувство за отсъствие на държава все повече се трансформира в отказ от колективния политически процес. Ако все повече хора все повече живеят с усещането, че са сами на тази територия и живота им зависи единствено от шанс и собствени усилия, то участието в колективния политически процес губи за тях все повече своя смисъл.

Ново НАТО?

Срещата на върха на НАТО в Уелс е сред най-важните в историята на организацията. За много хора краят на комунизма я остави без мисия, а в пренареждането на Европа тя почти тихомълком се разшири и залиня. 1989 година бе интерпретирана като необратимо продължение на основното постижение на „стария континент“ – край на войните. В ерата на терористичните заплахи тя изглеждаше твърде тромава и военизирана, за да отговори на тази далеч по-комплексна заплаха. САЩ пък предпочетоха по-гъвкавия инструментариум на „коалициите на желаещите“ и това допълнително маргинализира Алианса.

Енергия

Малко са по-вълнуващите неща от първата среща с нов свят, култура, хора. Стъпването на китайска земя моментално отваря сетивата на западния човек за съвсем различни усещания и чувства. Вълната от жестове, начини на правене на нещата, движение, енергия, миризми просто залива новодошлия и непосветения, запраща го да търси паралели и прилики със световете, които познава, в които е живял, чийто пулс е усещал.

Повече от касиер и пазач

Седмици наред критиците на президента настойчиво обясняват, че служебното правителство на практика не може и не трябва да бъде повече от един обикновен касиер и пазач на държавата за два месеца. Финансовата несигурност, поредното еврофиаско, тоталната неустойчивост на цели публични системи, енергийните неизвестни, външнополитическата изолация и още редица обстоятелства обаче правят тези критики неособено смислени.

Изберете си криза

Да не осмисляме кризите е толкова българско. Преди години, когато се разрази глобалната криза тогавашният премиер просто я игнорира. После обясни, че няма да ни засегне, а после….. не беше премиер. Неговият наследник пък я обяви за неподвластна на контрол, един вид природно бедствие, което просто те връхлита и чакаш да отмине. Видяхме я, но не си направихме труда да я разберем и да използваме това познание, за да станем по-умни и устойчиви.